— Да, — възкликна лекарят — Доброто!
Мъжът в черно се усмихна.
Абигейл Луиз не чу какво говорят. Абигейл Луиз бе в шок.
С припрени движения започна усърдно да се кръсти, тихо шепнейки молитви. „Божия майко, това е знак, Боже Господи — бедното дете е изгубено. Този човек, в черните дрехи — той… той беше злото… Детето ми, милото — вече няма спасение… и доктор Харви е на негова страна, толкова късно вечер, толкова потайно… Господи…“
— Смисъл има във всичко това, което ти дава право да гледаш хората в очите и да държиш главата си изправена — продължи дългокосият мъж, докторът въздъхна — гледай напред и свърши сега твоята работа — усмивката озари цялото му лице — ако зависеше от мен, братко, този свят нямаше да го познаеш.
Вече на изхода на клиниката, мъжът допълни, без да се обръща да се увери, дали доктор Харви го чува:
— Да дадеш добро на тези, които го заслужават — да — това е един от пътищата към истината. Бъди силен, братко, в това, което правиш! — махна с ръка той и изчезна в нощта.
Аби беше сигурна. Краят бе дошъл. Ръката и почти описваше кръгове в стремежа си да направи кръстния знак, колкото може по-бързо. Жената наистина вярваше, че спасение за детето вече няма — хората в черно, ако не бяха свещеници, носеха злото — той бе злата орис, знаеше го и сега душата й стенеше…
Тъмнокожата жена стоеше в средата на фоайето вцепенена. Изправена пред победата на злото.
32.
Приглушената светлина изпълваше мрачната стая, напомняйки вход на пещера, слабо озаряван от колебливо проникващите лъчи светлина. Фарщайн седеше потънал в огромното кресло. Кльощавият му задник се бе забил в меката кожена тапицерия. Стъпалата му — голи — все още потръпваха в бегли конвулсии от преживяното. Широките нокти, покриващи като рогови плочки цялата връхна част на всеки от пръстите му, се впиваха в дебелия килим, следвайки тези конвулсии. Пищялите му — голи — стърчаха като облепени с жълтеникава кожа летви, нашарени от редки черни косми, имащи сивкав оттенък на слабата светлина. Болнавожълта течност, напомняща храчка на умиращ, се стичаше по бледата кожа на лявата подбедрица на Фарщайн. Мъчителното плъзгане на слузта по каньоните между едрите косми, създаваше впечатление, че гноясала, кожата му се бели. Леко раздалечените коленни стави, с които завършваше тази предна част от композицията, напомняха сглобки на строително скеле и никак не правеха притежателя им по-привлекателен.
Дясната ръка на Фарщайн бе отпусната на широката облегалка на креслото. Дланта му, още потръпваща от екстаза, бе обвита около черна пластмасова кутийка с червено копче в средата. Средният му пръст продължаваше да стои опънат върху него. Другата ръка на застарелия мъж беше между краката му. Изглеждаше сякаш затъкната в слабините — голи и нездрави. В свитата си длан той стискаше, смаляващо се като купчинка сняг под жарък слънчев лъч, това, което за някои екземпляри бе наричано мъжкото им достойнство, докато науката бе избрала доста по-непретенциозното — пенис.
Тесният цилиндър на торса му, стегнат сякаш в обръчи от стърчащите ребра, бе облегнат назад. Приличният на спукан плондер корем в основата му бе полегнал настрани върху лявата китка на мъжа. Щръкналите, редки островчета окосмяване по торса и под мишниците му, биха убили всеки зачатък на страст дори и у маймуна. Благото, доволно изражение, отпуснало лицето на Фарщайн, никак не можеше да разсее впечатлението за нещо крайно не естествено, нещо крайно не нормално. Напротив, подчертаваше го изразително.
Фарщайн бе отметнал назад темето си. Не можеше да отмести замъгления си поглед от отразяващите се в огледалото пред него слепени, потни кичури. В крайна сметка бе взел своето и бе отдал на всекиму заслуженото. Колдуел с всичките му самарянски напъни не се бе преборил със злото в себе си. Обратното — бе му се отдал като девица. А онова, недоносеното създание — Фарщайн преглътна сухо, при което адамовата му ябълка нервно подскочи — онова копеле недоправено, се спусна по своята версия на същия път, по който бе поел Колдуел. На всичкото отгоре бе имало наглостта да го сметне за магистрала за себе си и за мъртвата си сестра. Тази буренясала своя пътечка! Такива създания нямаха правото да замърсяват майката земя с гадните си изпражнения. Засмя се безмълвно, любувайки се на щръкналите от устата му кучешки зъби. Той имаше власт и я бе използвал.
Като младеж мечтаеше да предизвика потопа — да види как неспособните да оцелеят се давят в собственото си наказание. След това израстна в мечтите си, остави потопа на други още по-запалени и стана изпитанието за неспособните, което вярваше, че е създаден да бъде. Той имаше власт над всичко и над всички. Над живота. Над смъртта. Чувстваше я в себе си. И бе заплатил цената за това. Бе заплатил със скръбта и безсилието си. С последните песъчинки добро в себе си, което си бе отишло не чак толкова отдавна, но безвъзвратно, с Уилма. Мина му мисълта, че Финигън, който го върна към болезнения спомен за нея, също трябваше да си плати за това. По-късно — сега бе потънал в блаженство. Отмести поглед от огледалото към огромния екран вдясно, на който бе застинала спътникова снимка на злощастния паркинг.