Да, сега беше в екстаз от това, което бе останало, чисто от всякакви посредствени сантименти и скрупули. Това, в което се бе превърнал. Това, което караше другите да плащат. Това, което обичаше.
Обичаше го… обичаше… да се гледа. Гол. Чист. Отново сухо преглъщане. Тялото му потръпна от сладост. Плъзна бавно поглед по отражението си. Жълтеникавата течност продължаваше своя колеблив ход надолу по крака му в изтъняващо, анемично ручейче. Да. Беше прекрасно. Фарщайн се отпусна в блажена полудрямка.
— Татееее! — достигна до него далечен, но пронизителен вик, точно, когато се гмуркаше в езерото на извратената си сладост — Татееее! — малкото юмруче задумка по скритата врата, намираща се точно зад огледалото.
Фарщайн скочи като ухапан от змия.
„Боже, тя знае откъде се отваря.“ Не беше заключил. „Каква глупост!“
— Татеее, отвори искам да влязаааа — детето се лигавеше през смях — Сега ще дойде баба Мецаааааа — звънкия смях, дори приглушен, се забиваше в тъпанчетата на Фарщайн като хиляди игли. Инстинктивно той посегна и прикри слабините си със сгънатия на канапето панталон. Отвън момиченцето скачаше и удряше по стената, като само по някаква случайност не можеше да уцели копчето на устройството за отваряне. Засега.
Панически Фарщайн хвърли панталона зад бюрото. Същото направи с другите дрехи. Въпреки пулсиращия стрес, прецени, че няма време да ги облича. Скочи към една от завесите. Дръпна я встрани и от скрит зад нея гардероб измъкна тъмен халат. С накъсаното стрелкане на кльощавите си крайници напомняше ранна компютърна анимация. С объркани движения навлече дрехата и започна да завързва колана й. Силен радостен вик огласи победата на детето над техниката. Фарщайн чу че вратата се плъзна встрани. Детето се бореше със тежката завеса.
— Татее! — прониза гласа му отново ушите на Фарщайн.
Задъхан с два скока той се озова до огледалото и едва свари да го отмести встрани, когато детето най-после се измъкна от прегръдката на завесата и се хвърли в неговата.
— Емили! Милата ми! — Фарщайн клекна и я прегърна. Затвори очи.
— Тате, бавачката ме тормози — гони ме навсякъде — викаше детето, като обви нежните си ръчички около врата му.
— Няма, миличката ми, сега ще й се скарам — отвърна механично Фарщайн и вдъхна аромата на детската коса. Обви ръката си по-плътно около телцето на дъщеря си и го притисна незабележимо към своето. Навлажнените му пръсти се плъзнаха леко по мекия плат на детската рокличка. Потръпна. Дълбока въздишка се отрони от стиснатите му устни. Отвори очи и сред безредно разпилените кичури на косата й, видя в огледалото влажните си, жадни очи.
Трябваше да направи нещо със себе си… иначе щеше да направи нещо с нея…
33.
Скарлет се потопи в светлината. Краката й стъпиха на другия път. Горския. Приказния. Вървеше. Светлината струеше навсякъде около нея.
Вървя дълго.
Вече бе започнала да се страхува, че се е изгубила, когато изведнъж забеляза луминесцентните лампи, от които бликаше светлината, долови поскърцването на линолеума под стъпките си в нощната болнична тишина и осъзна, че се връщаше.
Не искаше! Светлината беше прекрасна!
Разочарованието я плисна като мощна вълна В следващия миг то изчезна като лека омара, отнесена от сутрешния бриз. Ново чувство силно и преливащо изпълни детското сърчице.
Тя отново виждаше безкрая на звездното, нощно небе. Това беше прекрасно!
Беше прекрасно да почувстваш, че си жив. Прекрасно беше да го разбереш. Скарлет се отдаде на усещането.
Момиченцето се усмихна слънчево. Значи това беше другият път. Пътят, който й посочи Вълшебникът. Пътят след този на болката. Детето почувства, че цялото му същество замаяно ликува в радостен трепет.
Скарлет се връщаше. Стъпка по стъпка. За добро или зло.
Тя се отпусна назад.
Отново в леглото си.