Отново в себе си.
34.
Времето показа, че Колдуел — бивш агент и като цяло вече бивш във всяко отношение, на няколко пъти, се оказа неправ за някои неща. Повечето от тях бавно, но уверено, го отведоха до логичния му край, но те не бяха всичко, което той пропусна. Бе сгрешил в преценката си. Някой бе чул изстрела. Някой бе видял експлозиите. Някой бе видял всичко.
Жена, малко над средната възраст, загърната в бежов халат, от чието деколте се подаваха ръбовете на червена дреха, замислено пушеше зад един от прозорците. Кръстосала ръце пред гърдите си, тя всмукна дълбоко цигарения дим. Издиша в бавен сивкав облак, загледана в горящата пред мотелската й стая мотоциклетна гума. Беше красива, но красотата й сякаш бе загърната в пластовете горчив житейски опит, тъга и разочарования, бележещи сгушеното й в пищна, червена коса лице.
Да. Това беше Сара — последната жена в живота на Джонатан Дейвис и първата и последната в живота на неговия спътник Питър Крейн. По ирония на съдбата жестокостта на Фарщайн не се бе оказала гибелна само за едно дете — олицетворение на невинността и една жена — олицетворението на греха. Скарлет в самото начало на живота, Сара в края на неговата зрелост. Едната в ранната му, ведра пролет, другата ранната му, тъжна есен.
Но Сара по своему бе силна. Научила се бе да оцелява. Щеше да продължи да живее, независимо от това дали света е по-добър или не. Дали щеше да стане по-лош или не. С простата логика на тази философия беше оцеляла до сега по разораната магистрала на живота си, който никак не бе изпълнен с романтика. Щеше да го направи и сега. Независимо, че Джонатан, единствения човек, който я бе обичал, умря като куче пред очите. Независимо, че отново бе сама. Погледна замислено камиона, килнал се при последната експлозия върху отдалечения край на мотела. Червената пелена, плиснала прозореца на кабината при първия изстрел, щеше да я преследва до края на живота й.
Нещо помръдна. Сара погледна встрани и видя съдържателя на мотела — Клинтън — да се пули иззад тъмния прозорец на рецепцията. Усмихна се горчиво. Неговата философия също бе ясна. И практична.
Жената отвърна красивите си, тъмни очи и се загледа към блещукащите далеч, далеч ярки точици. Знаеше, че нишката на живота е много по-дълга и сложно преплетена от това, което стана пред очите й. От това, което го беше предизвикало. Не се замисляше защо. Просто знаеше, че е така.
35.
Доктор Харви се завъртя на петата си като професионален танцьор. Широка усмивка бе окичила лицето му. Може би щеше да се разсмее с глас, ако не бе срещнал предизвикателният, плуващ в сълзи поглед на Абигейл Луиз. Едрата чернокожа жена едва се сдържаше да не се разплаче с глас.
Хей, Аби, какво има? — извика весело докторът.
При тези думи старата жена не издържа и се разрева безутешно, като се подпря на дръжката на парцала, с който миеше.
— Момиченцето ми — едва промълви тя през сълзи — злото го погуби — видях го…
Доктор Харви я гледа неразбиращо няколко мига, след което погледът му се проясни и той ахна.
— Милата, добра Абигейл — каза той и потупа приятелски старата жена по широкия, приведен гръб — ти си назад с информацията, мила моя — Скарлет ще живее!
Аби трепна. Извърна глава на горе и го погледна. Изучаваше очите му изпитателно, за да открие в тях жестока ирония, но не успя.
— А? — успя да каже само тя и очите й се облещиха, така, че Харви се уплаши, да не тупнат в краката му.
— Кой? — попита тя.
— Тайна! — каза усмихнат доктора, но тя не го чу.
Вече знаеше. Простодушната Абигейл Луиз докопа отговора с инстинкт на ловно куче. И тя усети отново онзи полъх, който й се стори, че бе доловила горе в стаята на детето и който мислеше за мъртъв.
Тя усети животът, който бе вдъхнат на Скарлет.
Той беше. Не можеше да бъде никой друг! Значи него бе видяла да излиза от болничната стая. Него — като воал на тъмна зловеща сянка! Прекръсти се уплашено. Бе го взела за злото, бе го взела за дявола! Него — единственият!? Затвори очи и отново сякаш видя плавно стопяващата се черна сянка. Но този път ясно съзря стройната дългокоса фигура в нея. Защото гледаше със сърцето си, късащо оковите на своята мъка.
Най-накрая спомен, от който не я заболя.
Напротив. Спомни си черните му, дълбоки очи, дългата му гарвановочерна коса, черните му кожени дрехи. Значи плащът на надеждата бе черен! Значи това бе усетила тя като полъх в болничната стая. Плащът на надеждата — спасителен и черен! Едрото й лице най-после се отпусна в усмивка. Ако някой й бе казал, че някога ще й минат подобни мисли и ще я направят щастлива, би го изпратила да се изповяда, но сега просто се усмихна. Малката Скарлет щеше да живее — другото нямаше значение.