— Хей, Аби — д-р Харви изпляска с длани пред очите и — Хей! — Не стой така, ами ми помогни — намери ми онзи лентяй Кънингтън — каза той и забърза по коридора към асансьорите.
— Да, да — отвърна сякаш на себе си Абигейл.
Обходи с несъзнателен поглед тавана и сякаш чак сега разсъдъкът й се включи.
— КЪНИНГТЪЪЪЪЪЪЪЪН — ДОКТОР КЪНИНГТЪЪЪЪЪЪН! — изкрещя тя и понесе стоте си килограма нагоре по стълбището към втория етаж, където бе Скарлет, като не спираше да крещи.
Запъхтяна тя стигна до коридора и се завтече към стаята, оттласквайки се с дръжката на парцала като ски бегач. Срещу нея Кънингтън и Харви бутаха енергично болничното легло, в което се бе свила Скарлет, а медицинската сестра, подтичваше до тях. Други медицински работници приближаваха отзад. Облак позитивна емоция сякаш обгръщаше всички. Абигейл се отмести, за да ги пропусне да минат. Не искаше и секунда дори да забави избавлението на малкото момиче, което беше обикнала.
Загледана в тази болнична суматоха, старата негърка се прекръсти отново. „Господ да помага!“ Гледката беше банална, всекидневна, но на нея й се стори приказна! Детето щеше да живее!
Аби сияеше. По свой начин тя приемаше станалото. Ставащото. Не мислеше за доброто, за злото. Не се питаше дали бе повярвала отново в чудеса. Дали бе повярвала отново в доброто? Дали всичко това бе обяснимо? Дали беше за вярване?
Не знаеше.
Но знаеше друго и то с абсолютна сигурност. Не всичко беше загубено.
Плачеща от радост Абигейл Луиз забърза след Скарлет, понесена от полъха на надеждата, която не беше умряла.