Уилям се усмихна неловко. Антъни побърза да напусне стаята.
9.
Уилям вдигна поглед от книжата. Вече цял месец внезапните нахлувания на Антъни не му правеха впечатление.
— Всичко наред ли е? — попита Уилям.
— Кой може да каже? Очаква се меко кацане. Включен ли е компютърът Меркурий?
Антъни бе запознат с процедурата, но Уилям отговори на въпроса му.
— До утре сутринта ще функционира, Антъни.
— И не са възникнали усложнения досега?
— Никакви.
— Тогава да очакваме приземяването?
— Да.
— Нещо ще се случи — издаде тревогата си по-малкият брат.
— Ракетните техници са специалисти с доказани качества. Нищо няма да се случи.
— Толкова усилия ще отидат напразно!
— Нищо подобно няма да се случи!
— Може би си прав — пророни Антъни. С ръце, пъхнати дълбоко в джобовете му, той тръгна да излиза. Преди да отвори вратата, по-младият брат спря и каза: — Благодаря!
— За какво, Антъни?
— За успокоението…
Уилям се усмихна изкуствено, доволен, че не бе издал чувствата си.
10.
Буквално целият персонал на Проекта Меркурий бе на разположение и очакваше решителния момент. Антъни, който нямаше специална задача, стоеше най-отзад и наблюдаваше мониторите. Роботът се бе активирал и изпращаше визуални съобщения. Замъглените образи вероятно представляваха повърхността на Меркурий.
По екрана пробягнаха сенки. Антъни не можеше да определи дали са неравности на терена. Хората на контролния пункт, които анализираха данните, изглеждаха спокойни. Никоя от малките червени лампички, които индикираха тревога, не присветваше. Погледът на Антъни следеше повече ключовите наблюдатели, отколкото екрана.
Той трябваше да бъде долу, в компютърната зала, с Уилям и другите. Компютърът щеше да бъде включен при безаварийно кацане. Всички очакваха този момент.
Сенките, прелитащи през екрана, зачестиха. Роботът се спускаше. Дали не го правеше прекалено бързо?
Последва едно последно замъгляване, което постепенно избледня. Дочуха се отчетливи звуци. Трябваше да мине време, за да осъзнае Антъни съобщението:
— Извършено е меко кацане!
Всички започнаха да се поздравяват, докато на екрана картината отново не се промени. Разговорите и смехът секнаха, като отрязани с нож.
Всички наблюдаваха как картината става по-контрастна. В заслепително слънчево сияние бе огряна огромна скала. От едната страна бе искрящо бяла, а от другата — мастилено-синя. Картината се премести отдясно наляво, сякаш я следяха чифт очи. Появи се и една метална ръка, като че ли очите разглеждаха и тялото на своя притежател.
Антъни се чу да крещи:
— Компютърът се е включил! — Той се втурна надолу по стълбите, оставяйки след себе си нарастващи гласове. — Уилям… — крещеше той, връхлетял в компютърната зала. — Всичко е перфектно, толкова е…
Уилям с жест го накара да замълчи.
— Тихо, моля те! Искам роботът да възприема само своите усещания!
— Мислиш, че ни чува?
— Може би — да, не съм сигурен. — В залата, където бе разположен компютърът Меркурий, имаше друг, по-малък екран. Сцената на него сега бе различна. Роботът се движеше.
— Роботът преживява нещата по свой начин. Първите му стъпки ще са малко тромави. Съществува седемминутно забавяне между стимулите и отговора.
— Но той вече ходи по-уверено от Аризона, не мислиш ли, Уилям? Нали е така? — Антъни бе сграбчил рамото на своя брат и не откъсваше очи от екрана.
— Сигурен съм в това, Антъни — отговори той.
Слънцето огряваше топлия, контрастиращ в бяло и черно, свят. Бяла светлина на фона на тъмното небе и блестящата повърхност се изпъстряше с черни сенки. Всеки сантиметър от метала поглъщаше ведрия, благ аромат на Слънцето и контрастираше с пълзящата миризма на смърт, идваща от неосветената страна.
Той вдигна ръка и започна да брои пръстите си. Горещо, горещо… Поставяше всеки пръст в сянката на другия и горещото бавно отмираше. Промяната в осезателността му позволи да усети чистия, успокоителен вакуум.
Не беше абсолютен вакуум. Той вдигна високо двете си ръце и се протегна. Чувствителните зони на дланите му усетиха изпаренията — тънкия, фин примес на калай и олово сред изобилие от живак.
По-наситен мирис лъхаше от краката му. Силикати във всичките им разновидности, маркирани с отчетливото докосване на метални йони. Той придвижи леко единият си крак по хрускавата земя. Усети промяната като лека и нечувана досега симфония.
И над всичко това стоеше Слънцето. Той вдигна поглед към него — огромно и кръгло, ярко и горещо… Ясно долови неговата радост. Наблюдаваше меките извивки на възвишенията по диска и слушаше припукванията им. Усмихнатото лице го обливаше с щастлива музика. Когато затъмни фона, червеното на издигащите се езици от водород изригнаха в мек контраалт. Пригласяше им плътният бас на тъмните петна. Ритъмът определяха пулсиращите гама-лъчи, просмукани с космичен прах. Но най-осезателно му въздействаше полъхът на вечния вятър, който го караше да тържествува.