Той подскочи. Издигна се във въздуха със свобода, каквато не бе чувствал до този момент. После се затича. Тялото му перфектно реагираше на този ликуващ свят, на този рай, където най-сетне бе открил себе си!
Странник, толкова отдавна загубил се… Най-сетне бе открил рая!
— Всичко е наред — отбеляза Уилям.
— Но какво прави? — извика Антъни.
— Програмата е задействана. Проверява своите усещания. Извършил е редица визуални проучвания. Затъмнил е Слънцето и го е изучил. Направил е проби на атмосферата и почвения състав. Всичко върви по план.
— Но защо тича?
— Това вече е негова идея, Антъни. Щом искаш програмата на компютъра да прилича на човешки мозък, трябва да очакваш и негови, собствени инициативи.
— Тичане! Подскачане! — Антъни обърна разтревожен взор към Уилям. — Ще се нарани! Ти имаш власт над компютъра! Накарай го да спре!
— Няма да направя нищо подобно — отговори рязко Уилям. — Ще поема риска от нараняване. Не разбираш ли? Той е щастлив! Досега беше на Земята — един свят, за който не беше приспособен. Сега е на Меркурий. Тялото му идеално пасва със средата там. Стотици учени извършиха тази адаптация и успяха! Попаднал е в рая. Позволи му да се наслаждава!
— Да се наслаждава! Та той е само робот!
— Не говоря за робота. Имам предвид мозъка… Мозъкът, който функционира тук!
Компютърът Меркурий, поставен под стъклен похлупак и внимателно обвит в най-разнообразни жици, дишаше и беше жив.
— Рандъл е в рая — продължи Уилям. — Той откри света, заради който аутистично страда на този. Сега е попаднал на земя, идеално отговаряща на неговото ново тяло.
— Изглежда се укроти — учуден отбеляза Антъни, вперил поглед в екрана.
— Разбира се. Той ще върши цялата работа преди всичко за собствено удоволствие.
Антъни се усмихна и рече:
— Значи успяхме, Уилям? Двамата, ти и аз, го направихме! Да се присъединим ли към другите и да им дадем възможност да ни приветстват?
— Заедно? — попита Уилям.
— Заедно, братко!