Роботът можеше да извършва наблюдения и да контролира своите действия въз основа на заключенията от тях. Проектът изискваше неговите операции да бъдат сложни и деликатни, и в същото време — достатъчно стабилни. Не бяха сигурни какви наблюдения можеше да извършва.
За да бъде подготвен за всякакви възможни условия, роботът трябваше да бъде снабден с компютър. Някои подменяха този термин с „мозък“, но Антъни не го приемаше. Може би възразяваше, защото това бе областта на неговия брат? Няма значение, компютърът трябваше да бъде достатъчно сложен, за да позволи всестранни реакции на робота.
И ето, досега не бяха успели да конструират нещо такова, което да придвижат до Меркурий. Може би някога позитронните пътища щяха да се превърнат в детска играчка за кибернетиците, но явно този ден отстоеше далеч във времето.
Алтернативата бе роботът да изпраща на Земята всяко свое наблюдение. Компютър от Земята да ръководи следващите му действия въз основа на получените данни. Накратко казано, тялото на робота трябваше да бъде там, а мозъкът му — тука.
Стигнали веднъж до този извод, водещи инженери станаха телеметриците. Като такъв и Антъни бе привлечен към проекта. Той разработваше метод за получаване и изпращане импулси на разстояние от осемдесет до двеста и петдесет милиона километра. Изследваха безмилостното влияние на слънчевия диск върху тях.
Антъни се захвана за работа със страст. Струваше му се, че върши нещата с умение и постига успех. Преди всичко негова бе заслугата за конструирането на трите станции, изведени в постоянна орбита около Меркурий. Всяка една от тях изпращаше и получаваше импулси от планетата към Земята и обратно. Освен това орбиталните станции филтрираха слънчевите лъчи и бяха устойчиви на радиацията.
Трите еквивалентни орбитални станции отстояха на милиони хиляди километри от Земята. Обхващаха Северния и Южния полюс на плоскостта на затъмнение. Така можеха да получават импулси от Меркурий и да ги препращат на Земята и когато планетата застанеше зад Слънцето. От тази позиция никоя станция по земната повърхност не можеше да го прави.
Роботът беше невероятен екземпляр, създаден с усилията на кибернетици и телеметрици. Най-сложният от десет последователни модела. На ръст беше два пъти по-голям от човек и пет пъти по-тежък. Усещаше и можеше да извършва много операции… Ако успееха да го контролират!
Колко сложен трябваше да бъде компютърът, стана ясно веднага. Всяка следваща стъпка на робота трябваше да позволява различни усещания. Началните стъпки трябваше да бъдат засилени, следващите — също. Приличаше на шахматна игра. Телеметриците започнаха да използват компютър за програмиране на компютъра, който създава програмата на компютър, ръководещ робота.
Изобщо, безкрайно въртене в кръг и объркване…
Роботът бе базиран в една пустиня на Аризона и функционираше добре. Проблемът беше в компютъра, разположен в Далас. Той не функционираше безотказно тук, на Земята, а какво остава…
Антъни си спомняше деня, когато бе дал предложението. Беше 07.04.553-та. Представяше си го ясно, защото 07.04 беше голям празник за Далас. Отбелязваше петстотин години от деня на Катастрофата. По-точно, оттогава бяха изминали 553 години.
Беше по време на вечеря. Менюто бе съобразено с екологията на региона. Персоналът на Програмата имаше предимство в избора на блюдата. Антъни реши да опита печена патица.
Печената патица много му се услади. Може би нейният вкус го направи по-сърдечен и общителен. Всъщност всички бяха с приповдигнат дух. Рикардо започна пръв.
— Никога няма да успеем — каза той. — Трябва да признаем, че сме безсилни!
Със сигурност всеки си го мислеше, но досега никой не бе събрал кураж да го изрече на глас. Песимизмът щеше да унищожи и последния шанс да съживят програмата, която с всяка измината година западаше.
Обикновено Антъни не проявяваше оптимизъм, но сега може би му влияеше вкусната храна:
— Защо да не успеем? — попита той. — Кажи ми защо, и аз ще те оборя!
Предизвикателството беше явно и Рикардо присви очи.
— Искаш да ти кажа защо?
— Да!
Рикардо със замах извъртя стола си и се обърна към Антъни.
— Хайде, за никого не е тайна! Дмитри Лардж не го признава, но всички знаем, че за Програмата Меркурий ни е необходим компютър, сложен като човешки мозък. По тази причина само играем игрички със Световния конгрес да ни отпуска средства, а ние се въртим в един омагьосан кръг.
— Лесно ще оборя твърдението ти. Ти сам даде отговора — каза Антъни, самодоволно усмихнат. Защо го правеше? Дали причината не се криеше в приятното усещане в стомаха му, или просто искаше да се заяжда с Рикардо? Или го водеше неосъзната мисъл за брат му?