— Не съм сигурен, че бих могъл…
— Длъжни сме да опитаме! Дмитри ще възложи задачата на нас. „Двамата сте братя“ — заимитира тенора на Дмитри Антъни. — „Разбирате се и защо да не работите заедно?“ — После продължи гневно със собствения си глас: — Така че нямаме изход. Да започнем с твоята област, Уилям! Обясни ми какво означава терминът „хомология“!
Уилям въздъхна.
— Още веднъж те моля да приемеш моите извинения! Аз работя с аутистични деца.
— Страхувам се, че не разбирам.
— Накратко, занимавам се с деца, които нямат връзка с околния свят. Затворили са се в себе си и никой не може да ги изтръгне от това състояние. Надявам се един ден да ги излекувам.
— За това ли си се нарекъл Анти-Ау?
— Всъщност, да.
Антъни се изсмя късо, но не му беше весело. Уилям студено отбеляза:
— Това е достойно име!
— Сигурен съм в това — измърмори по-малкият брат, без да се чувства задължен да се извинява. Върна се на предишната тема. — И постигаш ли някакъв прогрес?
— Към лечението? Е, не много, но започнах да ги разбирам. И колкото повече ясно ми става… — Гласът на Уилям стана по-топъл, а погледът — отнесен. Антъни познаваше това състояние. Удоволствие бе да говориш за онова, сграбчило сърцето и ума ти, повече от всичко останало на този свят. Достатъчно често и той самият изпадаше в такова състояние.
Слушаше внимателно обясненията за област, върху която никога не се беше замислял. Точно по същия начин щеше да го слуша и Уилям.
Ясно си спомняше всичко. Понякога имаше моменти, когато му бе трудно да разбере обясненията. След време с учудване осъзна, че си спомня всичко, дума по дума.
— Бяхме сигурни, че аутистичното дете има възприятия и дори ги интерпретира по лишен от наивност начин. По-скоро, когато не одобрява нещо, то го отхвърля. Това не го лишава от способността за пълна комуникация в случай, че някое възприятие е по вкуса му.
— О! — възкликна Антъни, просто за да покаже, че слуша.
— Когато не одобрява теб така, както не одобрява и останалия свят, не можеш да го измъкнеш от аутизма му. Но ако го поставиш в състояние на съзнателен арест…
— В какво?
— Това е способ, при който отделяме функционално мозъка от тялото и наблюдаваме неговата физиология. Това е доста сложен метод, разработен в нашата лаборатория. Всъщност…
— Авторът си ти?
— Да. — Уилям се бе изчервил от удоволствие. — В ареста на съзнанието ние захранваме тялото с програмирани фантазии и наблюдаваме мозъка чрез диференциална електроенцефалограма. Научаваме много за предпочитаните възприятия на аутистичния индивид. Оттам вадим заключения за мозъка като цяло.
— О! — Този път възхищението на Антъни бе истинско. — Ще можеш ли всичко, което знаеш за мозъка, да адаптираш към компютъра?
— Не виждам как ще стане. И на Дмитри обясних това. Не разбирам нищо от компютри, а и мозъкът крие още много тайни от мен.
— Ами ако ти обясня принципа на компютъра, а ти ми разясниш мозъка?
— Това е изключително трудно…
— Братко… — Антъни се опита да не влага чувства в произнасянето на тази дума. — Братко, ти си ми длъжник! Моля те да помислиш върху нашия проблем! Моля те, опитай да приложиш познанията си за мозъка върху нашия компютър!
Уилям помисли малко и после рече:
— Разбирам твоето положение. Ще направя всичко възможно да ти помогна!
6.
Уилям наистина направи всичко, което бе по силите му. Както Антъни бе предрекъл, възложиха им да работят заедно. Отначало се сблъскаха с шока, който изпитаха всички от съобщението, че са братя. Постепенно тази реакция прерастна в целенасочена ненамеса в работата им. Когато Уилям приближеше Антъни, или Антъни застанеше до Уилям, всеки свидетел на събитието мълчешком се отстраняваше.
Двамата свикнаха един с друг. Разговаряха така, сякаш приликата, както и общите им спомени от детството, не съществуваха.
Антъни изработи изисквания компютърен план в съответния нетехнически план. Уилям, след дълги размисли, обясни как вижда бъдещата машина с качествата на човешки мозък.
— Как мислиш, дали ще действа? — попита Антъни.
— Не знам — отговори Уилям. — Да ти призная, не горя от желание да опитаме. Може да работи, може и да блокира.
— Трябва да разговаряме с Дмитри Лардж.
— Нека обсъдим положението първо ние и да видим с какво разполагаме. Може сами да измислим подходящи алтернативи и да се опитаме да ги приложим. Ако не успеем, тогава ще го потърсим.
Антъни се поколеба, но все пак зададе своя въпрос.
— Ще отидем двамата?