— Ти ще бъдеш говорителят — отговори деликатно Уилям. — Няма смисъл да ни виждат заедно.
— Благодаря ти, Уилям. Ако излезе нещо от програмата, ти ще получиш заслуженото признание.
— Това не ме притеснява. Ако излезе нещо, само аз бих могъл да го приведа в действие.
Обмислиха плановете още четири-пет пъти. Ако Антъни не беше роднина, ако не съществуваше тежката, емоционална атмосфера между тях, Уилям би бил безмерно горд от младия… брат. Той безпогрешно попиваше принципите на чуждата област.
Последваха продължителни съвещания с Дмитри Лардж. На практика бе взето мнението на всеки специалист. Антъни ги преследваше през безкрайните дни, те пък търсеха Уилям. Вследствие на това, сякаш след тежка бременност, се роди компютърът Меркурий.
Уилям се завърна в Ню Йорк облекчен. Не планираше да остане дълго в Хомологичния институт, но и там го очакваше много работа.
Последваха множество консултации с колегите му. Трябваше да обясни целите на командировката си, както и да разбере докъде са стигнали в негово отсъствие. След това отново замина за Далас, придружен от двама свои асистенти.
Фигуративно можеше да се каже, че Уилям не се и обърна назад. Собствената му лаборатория и нейните нужди избледняха от съзнанието му. Сега бе безвъзвратно погълнат от новия проект.
7.
Това беше най-лошият период за Антъни. Облекчението, причинено от заминаването на Уилям, не го засегна дълбоко. То се подмени от нервна вътрешна борба. В него се бореха две чувства — убеждението, че ще се завърне, и надеждата, че няма да го направи. Би могъл да изпрати свой пълномощник. Някой с различно лице. Така Антъни нямаше да се чувства като едноглаво чудовище с четири крака.
Но той се завръщаше. Антъни наблюдаваше отдалеч слизащите от самолета пътници. Дори от тази дистанция не можеше да го сбърка с друг.
Това беше! Антъни си тръгна.
Следобеда на същия ден потърси Дмитри.
— Не е необходимо да оставам, Дмитри! Разработихме детайлите и някой друг може да продължи.
— Не, не! Идеята беше твоя и си длъжен да я доведеш до край. Няма смисъл друг да жъне лаврите.
„… Или да поема риска. Все още има вероятност да не успеем“, помисли Антъни.
Знаеше, че няма да уважат молбата му, но продължи да настоява.
— Разбираш, че не мога да работя с Уилям.
— Защо не? — Дмитри се престори на изненадан. — Двамата се справихте много добре.
— Костваше ми много нерви, а вече съм на предела, Дмитри. Представям си как изглеждаме отстрани.
— О, Антъни, ти преувеличаваш! Разбира се, че ще ви гледат. Та те са хора, все пак. Но всички вече свикнаха, аз — също.
„Не си свикнал, дебел лъжец такъв“, помисли Антъни. На глас рече:
— Аз не съм свикнал!
— Защо не погледнеш на проблема по подходящия начин? Родителите ви са били чудати хора. Стореното от тях не е престъпление, само е малко странно. Нямате вина нито ти, нито твоят брат!
— Да, но носим белега! — Антъни посочи лицето си.
— Това няма никакво значение. Аз виждам разликата. Ти си значително по-млад на вид и косата ти е по-къдрава. Само на пръв поглед съществува прилика. Хайде, Антъни, ще получите колкото време ви е необходимо, цялата помощ и екипировка, с които разполагаме. Сигурен съм, че ще се справите чудесно. Помисли за удовлетворението…
Разбира се, Антъни омекна. Съгласи се да помогне на Уилям да екипира съоръженията. Явно брат му също твърдо вярваше в успеха. Не така експанзивно като Дмитри, а някак спокойно.
— Въпрос е само на правилно свързване — отбеляза той. — Трябва да призная, че става дума за твърде голямо „само“. Ти ще се справиш с него, като подредиш сензорните възприятия на независимия екран. Трябва да вмъкнем… Е, не мога да кажа ръчния контрол, нали? Да вмъкнем интелектуалния контрол.
— Това може да стане — съгласи се Антъни.
— Тогава да действаме. Ще ми е необходима седмица, за да подредя свързването и да се уверя, че инструкциите…
— … са програмирани?
— Това е твоята област и ще използвам нейната терминология. Асистентите ми и аз ще програмираме компютъра Меркурий, но не по твоя начин!
— Силно се надявам да е така. Имахме нужда хомологист да създаде по-фина програма, каквато един телеметрист не умее да прави. — Антъни не се опита и да скрие самопрезрителната нотка в гласа си.
Уилям не обърна внимание на тона, а на думите.
— Ще започнем с най-простото — походката на робота — предложи той.
8.
След една седмица роботът вече ходеше из Аризона, на хиляди километри от Далас. Правеше го сковано и неуверено. Понякога падаше. Глезените му прищракваха, когато срещнеше препятствие. Понякога внезапно се извръщаше и поемаше в друга посока.