Харшо се вторачи в него.
— Ти много пари ли имаш? Говоря ти за богатство.
— Аз ли? — прихна Ван Тромп. — Имам заплата, разчитам на пенсия след време, изплащам къщата, а двете ми дъщери още не са завършили колеж. Как ми се ще да бях богат!
— Нямаше да ти хареса.
— Ами! Нямаше да ми разправяш щуротии, ако имаше дъщери студентки.
— Дадох образование и на четирите си деца, от което затънах до гушата в дългове. Едната е истинско светило в професията си… естествено, известна е с фамилията на мъжа си, защото за нея съм стар безделник, а не почитаем татко. Другите не забравят рождения ми ден, иначе не ми досаждат. Образованието не ги е повредило. Споменах децата си само за да докажа, че знам защо един баща винаги има нужда от повече пари. Но ти би могъл да получаваш многократно по-голяма заплата от някоя фирма, просто за да се мъдри името ти на бланките им. Не те ли затрупаха с предложения досега?
— Това не е толкова съществено — сдържано отвърна Ван Тромп. — Аз съм професионалист.
— Тоест, парите не биха те подмамили да зарежеш космическите кораби.
— О, и от пари не бих се отказал!
— Малко отгоре не вършат работа. Дъщерите имат дарбата да харчат с десет процента повече, отколкото баща им би получил. Това е природен закон, който от днес нататък ще се нарича „Принципът на Харшо“. Но, капитане, истинското богатство, което изисква да се обградиш с тълпа навлеци, за да те спасяват от данъчните власти, би те съсипало още по-сигурно, отколкото пенсионирането.
— Абсурд! Ще вложа парите в ценни книжа и ще си харча лихвите.
— Няма да постъпиш така, ако поначало си човек, способен да забогатее. Не е трудно да натрупаш много пари. Само трябва да посветиш целия си живот на тази цел. Но ще бъхташ повече от хамалин. Това не ти подхожда, капитане — ти искаш не да трупаш пари, а да ги харчиш.
— Правилно! Вече ми е ясно защо би лишил Майк от парите му.
— Да, богатството е проклятие… освен ако се наслаждаваш на самото му умножаване. Но и тогава си има сериозни недостатъци.
— Е, прекаляваш! Джубал, говориш точно като главния евнух на харем, който убеждава здрав и прав мъж, че е добре да му отрежат някои части.
— Вероятно — съгласи се Джубал. — Човешкият талант да оправдаваш собствените си приумици е безграничен. Аз не съм изключение. Но и аз като тебе се интересувам само от възможността да харча пари, следователно не мога да забогатея. И обратно — никога не ме е застрашавала опасността да не събера скромните суми, достатъчни да задоволя пороците си. Който не вдига залога до небесата при слаба двойка в ръка, винаги може да постигне това. Но сериозно богатство?… Нали видя какъв фарс се разигра там. Можех ли да грабна плячката, да стана пълномощник и фактически собственик, за да прибирам в джоба си каквото ми хрумне, и пак да склоня Дъглас да ме подкрепи? Майк ми се доверява, защото съм му воден брат. Можех ли да го ограбя?
— Ъ-ъ… да, Джубал, дяволите те взели.
— Няма съмнение, защото нашият генерален секретар ламти за пари не повече от тебе. Неговата подбуда е жаждата за власт, но аз не чувам това гласче в главата си. Ако му бях поднесъл изящно уверенията си, че цялото състояние на Смит ще стои зад гърба на сегашната администрация, Дъглас би ме оставил да се развихря. — Джубал потръпна видимо. — И по едно време си мислех, че точно това ще се наложи да направя, за да опазя Майк от лешоядите. Паникьосах се. Капитане, ти дори не подозираш що е богатство. Собственикът му е обсаден от всички страни, като от тълпа бомбайски просяци — врънкат го да вложи пари или направо да ги даде за това или онова. Такъв човек става все по-недоверчив, защото рядко среща искрено приятелство. Честните хора са твърде придирчиви, за да се блъскат около него заедно с просяците, и твърде горди, за да заприличат на тях. И още по-зле — семейството му винаги е в опасност. Капитане, някой да те е заплашвал, че ще отвлече дъщерите ти?
— Какво?! Не, за Бога!
— Но ако имаше парите на Майк, щеше да осигуриш денонощна охрана на своите момичета, но пак нямаше да имаш миг спокойствие, защото щеше да се съмняваш и в телохранителите. Порови се в подробностите на последните стотина отвличания и виж колко пъти е бил замесен доверен вътрешен човек… и колко от жертвите са оцелели накрая. Е, парите могат ли да те примирят с факта, че си нахлузил примка на шиите на своите дъщери?
Ван Тромп се навъси.
— Джубал, предпочитам да си изплащам къщата.
— Амин! И аз искам да живея според желанията си, да си спя в собственото легло… и да не ми досаждат! Но въпреки това се примирих, че ще прекарам остатъка от живота си в брониран офис зад цяла армия и ще се бъхтам от сутрин до вечер като пълномощник на Майк. Тогава ме осени вдъхновението. Дъглас вече живее зад барикади, има си предостатъчно слуги. Щом се отказваме от властта, за да осигурим свободата на Майк, защо Дъглас да не поеме всички главоболия? Не се боя, че ще започне да краде. Само долнопробните политици са алчни, генералният секретар е чужд на кокошкарството. Недей да ми се зъбиш, Бен. Моли се той да не ти прехвърли товара някой ден. И така, сложих бремето върху раменете на Дъглас. Сега мога пак да се върна в градината си. Но щом се сетих за ключовия номер, останалото беше лесно. Най-много ме притесняваше „клаузата Ларкин“.