Лесно монтира устройството. Пациентката в стаята откъм съседния коридор не можеше да става от леглото и Джил често я навестяваше да си клюкарстват. Докато се възмущаваше, че санитарките изобщо не бършат шкафчетата, залепи „бръмбарчето“ над един празен рафт.
Лесно смени и касетата на следващия ден, защото възрастната жена спеше. Поотвори очи, когато сестрата слизаше от стола, но веднага се улиса в пресния пикантен слух.
Джил изпрати записа по пощата, защото така й се стори най-безобидно. Обаче се провали при опита да сложи третата касета. Провери дали пациентката е заспала, но тъкмо стъпи на стола и жената се стресна.
— О, здравейте, госпожице Бордмън.
Джил се смръзна и едва измънка:
— Здравейте, госпожо Фришли. Подремнахте ли си?
— Горе-долу — раздразнено отвърна пациентката. — Пак ме боли гърба.
— Ще ви разтрия.
— Няма да помогне. А защо все надничате в онова шкафче? Нещо не е наред ли?
Джил преглъщаше мъчително, за да върне стомаха си на мястото му.
— Проверявам за мишки — изтърси накрая.
— Мишки! Искам веднага да ме преместите!
Сестрата изтръгна устройството от шкафчето, пусна го в джоба на престилката си и скочи на пода.
— Хайде сега, госпожо Фришли, та аз само проверих да не са прогризали някоя дупка. Няма никакви мишки.
— Сигурна ли сте?
— Напълно. Сега да се погрижа за гърба ви. Обърнете се.
Джил реши да рискува с празната стая в К-12. Отново взе ключа. Само че вратата не беше заключена, а вътре седяха още двама морски пехотинци. Охраната бе подсилена. Единият вдигна глава, щом сестрата влезе.
— Търсите ли някого?
— Не. Не сядайте на леглото, момчета — строго каза тя. — Ако сте уморени, ще ви донесем столове.
Войниците се надигнаха неохотно и тя излезе, без да знае дали е прикрила треперенето на ръцете си.
Когато свърши нейното дежурство, „бръмбарчето“ беше в джоба на костюма й. Реши да го върне на Какстън. Олекна й, когато таксито полетя към блока на Бен. Обади му се.
— Какстън.
— Бен, аз съм — Джил. Искам да се видим.
Отговорът му се забави:
— Моментът не е особено подходящ.
— Бен, спешно е. Ей сега ще дойда.
— Добре, щом няма как.
— Много ми се зарадва!
— Виж какво, сладурче, не е защото аз…
— До скоро!
Джил прекъсна връзката, успокои се и реши да не си изкарва нервите на Бен. Просто и двамата не плуваха в свои води… е, поне тя. Не трябваше да се забърква в политиката.
Когато се озова в прегръдката му, почувства се по-добре. Бен беше такова съкровище. Може би наистина трябваше да се омъжи за него. Отвори уста, но той я закри с длан и прошепна:
— Не говори! Може да са ми монтирали нещо тук.
Тя кимна и му подаде устройството. Веждите на Какстън се свиха, но си замълча. Връчи й вечерния брой на „Поуст“.
— Погледна ли вестника? — подхвърли небрежно. — Защо не го прехвърлиш, докато се поизмия?
— Благодаря.
Той заби пръст в една от колоните на страницата и отнесе „бръмбарчето“. Коментарът бе подписан с неговото име.
„ГНЕЗДОТО НА ГАРВАНИТЕ
от Бен Какстън
Всеизвестно е, че затворите и болниците имат нещо общо — понякога е твърде трудно да се излезе от тях. Но поне в едно затворникът не е откъснат от света като болния — може да повика адвоката си, да настоява за присъствието на Честен свидетел, да изиска основанията за задържането му да бъдат изяснени пред съда.
Обаче е достатъчна табелката «Свижданията забранени», провесена по заповед на някой медицински шаман измежду странното ни племе и пациентът е затворен по-сигурно дори от Желязната маска.
Вярно, не е лесно да отпъдиш от болния най-близките му хора… но Човека от Марс изглежда няма близки. Екипажът на злощастния «Посланик» не е оставил многобройни роднини след себе си. И ако Желязната маска… простете, Човека от Марс има близък, готов да брани интересите му, хилядите репортери още не са успели да го открият.
Кой ще защити Човека от Марс? И кой е заповядал да бъде пазен от въоръжени войници? Толкова ли е ужасна болестта му, че никой не бива да го види и да му зададе едничък въпрос? Обръщам се към вас, господин Генерален секретар. Оправданията за «мускулна слабост» и «проблеми с притеглянето» няма да залъжат никого. Ако в това беше проблемът, една дребна медицинска сестра ще да е по-подходяща за решаването му от яките войници.
Дали пък болестта няма по-скоро финансов характер? Или (да го кажем съвсем тихичко) — политически?“
Имаше още в същия дух. Джил разбра, че Бен предизвиква властите към някакви открити действия. Досещаше се колко рискува той, като дразни силните на деня, но нямаше и представа какви мащаби може да достигне опасността и как ще връхлети.