Един ден тя се върна в апартамента и го завари сред купчина книги — Талмуда, Кама Сутра, Библията в няколко превода, Книга на мъртвите, Книгата на мормоните, скъпоценния екземпляр на Пати от Новото откровение, различни апокрифи, Корана, пълната версия на „Златната клонка“ и писанията на още десетина големи и малки религии.
— Нещо лошо ли е станало?
— Джил, не гроквам.
(„Очакване, Майкъл. Очакване на пълнота.“)
— Не мисля, че този път очакването ще ми донесе пълнота. Знам какво не е наред. Не съм човек, а марсианец в човешко тяло.
— Мили, за мен си човек без никакви уговорки. И много ми харесва тялото ти.
— О, грокваш за какво говоря. Не гроквам хората. Не разбирам това многообразие от религии. А при моята раса…
— Твоята ли, Майк?
— Извинявай. Трябваше да кажа „при марсианците“. Те имат само една религия — и не е вяра, а увереност. Ти грокваш. „Ти си Бог!“
— Да — съгласи се Джил. — Гроквам… но на марсиански. Миличък, английските думи не изразяват същото. Не знам защо.
— Ами… на Марс, ако искаме да научим нещо, питаме Старите и отговорът никога не е грешен. Джил, възможно ли е ние хората да нямаме „Стари“? Тоест, да нямаме души. Когато се обезтелесяваме, умираме ли… без нищо да остане? Нима тънем в невежество, защото и без това няма значение? Защото си отиваме за толкова кратко време, че не би стигнало на марсианец и за едно размишление? Кажи ми, Джил. Ти си човек.
В усмивката й личеше само сериозна благост.
— Ти сам ме научи. Показа ми вечността и вече не можеш да ми я отнемеш. Няма как да умреш, Майк — можеш само да се обезтелесиш. — Посочи себе си и с двете си ръце. — Това тяло, което ме научи да виждам през твоите очи… и което любиш толкова хубаво, ще изчезне някой ден. Но не и аз! Ти си Бог и аз съм Бог, ние сме Бог завинаги! Не знам къде ще бъда и дали ще помня, че някога съм била Джил Бордмън, която доволно е била инжекции и също толкова доволно се е поклащала почти гола под прожекторите. Харесвах си тялото…
С неприсъща проява на нетърпение Майк махна дрехите й.
— Благодаря ти, скъпи. Да, беше ми приятно в това тяло… беше приятно и за тебе, за двама ни. Но не очаквам да ми липсва, когато му мине времето. Надявам се да ядеш от него, когато се обезтелеся.
— О, да, стига аз да не се обезтелеся пръв.
— Не ми се вярва. Ти владееш много по-добре прекрасното си тяло и подозирам, че ще прекараш в него поне няколко века. Ако не решиш да го напуснеш по-рано.
— Може и това да стане. Но не сега. Джил, толкова упорито се опитвах. В колко църкви сме ходили?
— Във всички, каквито ги има в Сан Франциско. Дори не помня вече колко пъти отивахме на служби за търсещите светлината.
— Само за да зарадваме Пат. Не бих стъпил там повече, ако ти не беше сигурна, че тя ще е доволна да не се отказваме.
— Да, Пат има нужда от това. Не бива да я лъжем — ти не знаеш как, а аз не мога да постъпя така с нея.
— Всъщност — призна Майк, — фостъритите доста неща са налучкали. Разбира се, при тях всичко е изкривено. Напипват слепешката, както аз се опитвах в карнавала. Но никога няма да видят грешките си, защото това… — посочи книгата на Пати, — е пълен боклук!
— Вярно. Но Пати просто не вижда тази част. Защитена е чрез невинността си. Тя е Бог и се държи съответно… само че не го съзнава.
— Аха, такава си е нашата Пат — съгласи се Майк. — Вярва ми, само когато намеря правилните думи. Чуй ме, Джил — остана ми да търся само на три места. Науката… но още в гнездото научих повече за устройството на вселената, отколкото земните учени биха могли да преглътнат. Дори няма как да поговоря с тях за елементарно явление като левитацията. Не ги подценявам. Правят каквото трябва. Гроквам това в пълнота. Но те не търсят онова, което ми е нужно — няма да грокнеш пустинята, ако преброиш колко песъчинки има в нея. Философията уж била способна да обхване всичко. Нима? Накрая всеки философ остава със същото, с което е започнал, освен заблудените, които доказват предпоставките чрез заключенията си. Като Кант или другите любители да си гонят опашката. Значи отговорът трябва да е тук. — Той посочи купчината книги. — Но не е. Частички от грокване на истината, никога цялост. Или казват, че трябва да приемеш общото чрез вярата. Вярата ли! Ама че мръсна дума! Джил, защо не я спомена, когато ме учеше кои думи не бива да казвам пред хората?