Изведнъж обидената маймуна скочи през цялата клетка, сграбчи една по-малка и я наби още по-зле. Жертвата се сви в един ъгъл и заскимтя. Другите маймуни дори не се обърнаха.
Майк отметна глава назад и се разсмя, не можеше да укроти неудържимите пристъпи. Задъха се, затрепери и се свлече на пода, без да млъкне за секунда.
— Престани, Майк!
Той не се сви в зародишна поза, но кикотът все така се изтръгваше от гърлото му. Дотича един от служителите.
— Госпожо, имате ли нужда от помощ?
— Бихте ли ни повикал такси? Въздушно, наземно — все едно. Трябва да го измъкна оттук. Не е добре.
— Да ви повикам линейка? Май има истеричен пристъп.
— Все ми е едно!
След няколко минути натика Майк в автоматично такси, набра адреса и каза разтревожено:
— Моля те, чуй ме! Трябва да престанеш.
Той се успокои малко, но ту се подхилваше, ту се изсмиваше гръмко, а Джил му бършеше очите. Заведе го в апартамента, съблече го и го накара да легне.
— Отпусни се, миличък. Ако искаш, оттегли се от света за малко.
— Добре съм. Най-после съм добре.
— Надявам се — въздъхна Джил. — Уплаши ме.
— Извинявай, малко братче. И аз се уплаших първия път, когато чух смях.
— Майк, какво стана?
— Джил… Гроквам хората!
(„???“
„Говоря вярно, малко братче. Гроквам.“)
— Да, Джил, сега гроквам хората… Малкото ми братче… Скъпоценната ми любима… Дяволче с прекрасни крака и чудесно, похотливо, порочно, безгранично желание… с хубави гърди и стегнато задниче… с кротък глас и нежни ръце. Милата ми…
— Майкъл!
— О, да, знаех думите. Просто не знаех кога и как да ги кажа… нито защо ти искаше да ги чуеш от мен. Обичам те, слънчице мое. Вече гроквам и любовта.
— Винаги си я гроквал. И аз те обичам, обезкосмен орангутан такъв. Любими мой…
— Да, орангутан. Ела тук, маймунке, сложи си главата на рамото ми и кажи някой виц.
— Само ще си разказваме вицове ли?
— Просто ще се гушкаме. Кажи ми виц, който не съм чувал и ще видиш, че ще се засмея съвсем на място. Сигурен съм… и ще ти кажа защо е смешно. Джил… Гроквам хората!
— Но как, скъпи? Можеш ли да ми кажеш? Да говорим ли на марсиански?
— Не. Точно това е важното. И аз съм като другите хора… затова ще го кажа с човешка реч. Открих защо се смеят хората. Защото ги боли… защото само това заглушава болката.
Джил го изгледа озадачено.
— Май че аз не съм като хората. Не те разбирам.
— О, човек си и още как, малка маймунке! Грокваш по навик, затова не се замисляш. Израснала си сред хора. Но аз не съм. Все едно съм бил кутре, което не е виждало друго куче… не съм могъл да стана като господарите си, но не съм се научил да бъда куче. Трябваше да се науча все пак. Брат Махмуд ме учеше, Джубал ме учеше. И още мнозина… Ти ме научи най-добре. Днес си заслужих дипломата и се разсмях. Горкият малък капуцин!
— За кой от всички говориш? Големият беше гаден… същият се оказа и онзи, на когото хвърлих фъстък. Нищо смешно нямаше.
— Джил, милата ми Джил! Твърде голяма доза марсианско мислене си погълнала. Разбира се — не беше смешно. Беше истинска трагедия. Затова нямаше как да не се засмея. Взрях се в клетка с маймуни… и изведнъж видях накуп всички подли, жестоки и напълно неразбираеми неща, които виждах, чувах и за които четох, откакто съм сред своята раса… Толкова ме заболя, че не усетих кога се разсмях.
— Но… Майк, нали се смеем на нещо приятно, а не на най-ужасните неща в живота.
— Тъй ли? Спомни си Лас Вегас. Когато вие, момичетата, излизахте на сцената, някой смееше ли се?
— Ами… не.
— А бяхте най-приятните в цялото представление. Вече гроквам, че ако публиката започнеше да се киска, вие щяхте да се обидите. Но не — те се смееха, когато клоунът се препъваше и падаше… на всичко, което не е добро.
— Не всички хора се смеят на това.
— Нима? Вероятно не съм грокнал в пълнота. Любима, измисли нещо смешно… виц, шега, каквото и да е. После ще видим дали някъде не е скрита злина — и дали щеше да се смееш, ако липсваше. — Майк се запъна за миг. — Гроквам, че ако маймуните станат хора, ще се смеят.
— Може би.
Обзета от съмнения, Джил старателно порови в паметта си за неустоимо смешни шегички.
"…и всички в клуба казали „да“… „Да се поклоня ли трябваше?“… „Не едното или другото, идиот такъв — и двете!“… „…и тогава тъща му припаднала“… „Защо да ти преча? Хванах се на бас, че ще го направиш!“…
Отказа се от измислените истории и опита да си спомни някоя по-смешна случка. Майтапи, а? Всички само потвърждаваха думите на Майк. А като се сети какви представи за приятелска шега имаха лекарите… направо трябва да ги държат зад решетки! Какво още? Как бикините на Елза Мей паднаха на пода в столовата? За самата Елза не беше никак смешно. Или пък когато…