Джил промълви намусено:
— Явно плесниците между клоуните са върха на хумора. Майк, това изобщо не показва хората в добра светлина.
— Напротив!
— Как така?!
— Въобразявах си… беше ми казано, че „смешното“ е нещо добро. Не е. И не е смешно за човека, на когото се случва. Като онзи шериф, когато остана без гащи. Доброто е в смеха. Гроквам, че е смелост… споделяне срещу болката, тъгата и поражението.
— Майк, никак не е добре да се присмиваш на хората.
— Вярно. Но аз не се присмивах на маймунката. Смеех се на самите нас. На хората. Изведнъж разбрах, че съм човек и просто не можех да се спра. — Той помълча. — Трудно е да се обясни, защото ти никога не си живяла на Марс. Там никога няма на какво да се смееш. Всичко смешно за нас, хората, или не се случва на Марс, или не му се позволява да се случи… Любима, „свободата“, както ние я разбираме, не съществува там. Всичко е замисъл на Старите. А онова, на което щяхме да се смеем тук, на Марс не е смешно. Няма я злината. Например, в смъртта.
— Смъртта изобщо не буди смях.
— А защо има толкова шеги за нея? Джил, смъртта е толкова тъжна за нас, хората, че просто сме принудени да й се присмиваме. Всички религии си противоречат непрекъснато една на друга, но има и какво да ги обедини — измислят какви ли не начини да вдъхнат храброст на хората, за да се смеят, дори когато умират. — Майк се замисли и Джил усети, че почти е изпаднал в транс. — Джил? Възможно ли е да съм сбъркал от самото начало? Възможно ли е всяка религия да казва истината?
— Но как си го представяш? Майк, ако една е праведна, всички останали не са.
— И какво от това? Я ми посочи най-краткия път да обиколиш вселената. Накъдето и да покажеш, все този път сочиш… всъщност сочиш себе си.
— Доказа ли ми нещо с тези думи? Майк, ти ме научи на верния отговор — „Ти си Бог“.
— Да, Ти си Бог, красавице. Но този най-главен факт не зависи от вярата и може би означава, че всяка вяра е истинна.
— Е, щом е така… точно сега искам да се преклоня пред Шива.
Джил смени темата решително с недвусмислен жест.
— Малка езичница — тихо каза Майк. — Ще те изнесат от Сан Франциско, вързана за прът.
— Но нали отиваме в Лос Анджилис, тай никой няма и да забележи. Ох! Ти си Шива!
— Танцувай, Кали, танцувай!
Тя се събуди през нощта и го видя да стои до прозореца, загледан в града.
(„Тревожиш ли се, братко?“)
Майк се обърна към нея.
— Не е нужно всички да са толкова нещастни.
— Миличък, нека те заведа у дома! Градовете те потискат.
— Но и там ще знам същото. Болка, страдание, глад, насилие… изобщо не са необходими. Глупаво е, също като при маймуните.
— Да, любими. Не е твоя вината…
— Моя е!
— Ами… както го казваш, може би е вярно. Не е само този град. Има милиарди хора по света. Не можеш да им помогнеш.
— Чудя се… — Майк седна до нея. — Вече ги гроквам, мога да им говоря. Джил, сега бих направил нашия номер така, че баламите да се скъсат от кикот. Сигурен съм.
— А защо да не го направим? Пати ще се радва… аз също. Харесваше ми да съм с карнавала. Вече споделихме вода с Пати и все едно, че сме си у дома.
Той не отговори. Джил знаеше, че се опитва да грокне. Очакваше.
— Джил, как трябва да постъпя, за да ме посветят в сан?
ЧАСТ ЧЕТВЪРТА
НЕГОВАТА СКАНДАЛНА КАРИЕРА
Тридесета глава
Първата смесена група от заселници стъпи на Марс. Шестима от седемнадесетте оцелели в първата група се завърнаха на Земята. Бъдещи заселници се подготвяха на надморска височина пет хиляди метра в перуанските Анди. Една нощ президентът на Аржентина се премести в Монтевидео, понесъл два куфара. Новият „Президенте“ заведе дело за екстрадирането му пред Върховния съд. Искаше поне да си върне съдържанието на куфарите. В Националната катедрала имаше закрита заупокойна служба за Агнес Дъглас, на която присъстваха само две хиляди души. Коментаторите отдадоха дължимото на твърдостта, с която генералният секретар понасяше тежката загуба. Тригодишна кобила на име Инфлация, понесла към финала петдесеткилограмово жокейче, спечели голямото дерби в Кентъки и познавачите прибраха петдесет и четири към едно от залозите си. Двама от гостите на „Колониалния въздушен хотел“ над Луизвил, щат Кентъки, се обезтелесиха — единият доброволно, другият от инфаркт.
Навсякъде из Щатите се появи нелегално издание на неодобрената биография „Дяволът и преподобният Фостър“. До свечеряване всеки екземпляр бе изгорен, печатните форми — унищожени, покрай което бяха причинени големи материални щети на недвижима собственост, заедно с безредиците, телесните повреди и обикновените въоръжени грабежи. Според плъзналите слухове, Британският музей притежаваше екземпляр от първото издание (лъжа), библиотеката на Ватикана — също (вярно, но достъп до него имаха само църковните изследователи).