Нямаше нищо против чудатостите в израстването на момчето, защото то беше единствено по рода си. Но последното изпълнение… „Преподобният доктор Валънтайн М. Смит, бакалавър на хуманитарните науки, доктор по богословие, доктор по философия, основател и пастор на Обединената църква на всички светове.“ Гадост! Достатъчно зле беше, че реши да стане набожен досадник, вместо да остави на мира душите на другите хора, както подобаваше на един джентълмен. Но тези титли от конвейер…
А най-смущаващо беше, че според Майк именно Джубал посял семето на идеята у него с приказките си за църквите и техните възможности. Харшо си призна насаме, че може да е изтърсил нещо подобно. Не помнеше.
Майк свърши работата много потайно. Прекара няколко месеца в малкия и беден колеж на дребна секта, издържа изпитите за бакалавър, почувства „призвание“ и бе ръкоположен в същата празноглава църква. Съчини докторска дисертация по сравнителен анализ на религиите, в която наистина възхитително отбягваше всякакви категорични изводи. Получаването на „заслужения“ докторат съвпадна с анонимно дарение за изгладнялото учебно заведение. Вторият докторат (почетен) беше „за принос в развитието на междупланетните отношения“. И то от университет, чиито светила би трябвало да проявят повече разсъдливост, когато Майк им съобщи, че това е цената за появата му на конференция за Слънчевата система. Човека от Марс бе отказвал на всички — от Калифорнийския технически институт до института „Кайзер Вилхелм“. Харвард не можа да устои на изкушението.
Е, сега могат да се червят на воля, каза си Джубал цинично. Майк изтърпя няколко седмици като помощник на капелана в своята „алма матер“, после предизвика разкол в сектата и основа собствена църква. Съвсем според правилата, неуязвимо от гледна точка на закона, при това с позоваване на достоен предшественик като Мартин Лутер… и гнусно като престоял боклук.
От киселия унес го изтръгна Мириам.
— Шефе, имаме си компания!
Джубал се озърна към кацащата аерокола.
— Лари, донеси ми пушката. Заклех се да гръмна следващия нещастник, който смачка розовите ми храсти.
— Шефе, той каца на тревата.
— Кажи му да опита пак. Ще го свалим, ако сбърка.
— Прилича ми на Бен Какстън.
— Той е. Здрасти, Бен! Какво ще пиеш?
— Нищо, професионален покварителю. Трябва да говоря с тебе, Джубал.
— Точно това правиш в момента. Доркас, донеси му чаша топло мляко. Бен е болен.
— Не сипвай много вода — добави Бен. — И ми налей мляко от най-отлежалата бутилка. Джубал, разговорът е по личен въпрос.
— Добре, да се качим в кабинета… макар че успееш ли да запазиш нещо в тайна от тези хлапета, сподели с мен метода си.
Щом Бен свърши с поздравите към семейството (в разрез с правилата на хигиената в три случая), двамата с Джубал се качиха на втория етаж.
— Ама какво става? — възкликна Бен. — Да не съм се загубил или що?
— А, не си виждал още новото крило. Още две спални и една баня. Тук горе е моята галерия.
— Тия статуи стигат за цяло гробище!
— Моля те, Бен. „Статуи“ са мъртвите политици. Това са „скулптури“. И говори почтително, за да не ме подтикнеш към насилие. Тук имам копия на някои от най-великите творби, създадени някога на тази окаяна топка кал.
— Е, тази грозотия вече съм я виждал… но как се сдоби с останалите?
Джубал заговори на бронзовата фигура.
— Не го слушай, мила — той е варварин, простено му е. — Докосна с длан прекрасната сбръчкана буза, пръстите му се плъзнаха нежно по една увиснала, съсухрена гърда. — Знам какво чувстваш… няма да е още дълго. Търпение! — Извъртя се рязко към Какстън: — Бен, разговорът ще трябва да почака. Първо ще ти преподам урок как да гледаш скулптурите. Ти се отнесе грубо към една дама, а аз не търпя това.
— Аз ли? Я не се занасяй, Джубал. Ти се държиш грубо с дамите — и то живите — поне десетина пъти на ден.
Джубал кресна:
— Ан! Качи се веднага! И си облечи тогата!
— Знаеш — продължи Какстън, — че не бих се държал просташки със старата жена, която е позирала за това нещо. Но не мога да разбера как може някой да има наглостта да изобрази нечия баба съвсем гола… а ти проявяваш лошия вкус да я излагаш на показ.
Ан влезе и Джубал се обърна към нея:
— Ан, държал ли съм се грубо с тебе някога? Или с другите момичета?
— Ще се наложи да изкажа мнение.
— Да, моля те. Сега не свидетелстваш в съда.