— Няма. Предпочитам да я гледам и да забравя за ножовете.
— Много е мила, нали? Е, би ли искал да я примамиш в леглото си? Ще е пъргава като тюленче и също толкова неуловима.
— Господи! Джубал, ти си един порочен старец.
— С всяка година става по-зле. Няма да разглеждаме останалите. Обикновено се ограничавам с една на ден.
— Съгласен. И без това се чувствам като след три чаши на екс. Джубал, защо не излагат такива неща там, където всеки може да ги види?
— Защото светът се е побъркал, а произведенията на изкуството винаги отразяват духа на своето време. Роден умрял горе-долу когато пружинките на света взели да се откачат. След него художниците забелязвали само изумителните му постижения в играта с формата, светлините и сенките, в композицията. Подражавали му. Но така и не разбрали, че майсторът разказвал истории, поразяващи човек право в сърцето. Настроили се презрително към живописта и скулптурата, които разказват. Лепнали им етикет „буквализъм“. И се впуснали да мацат абстракции. — Джубал вдигна рамене. — Нищо им няма на абстрактните шарки, добри са за тапети и мокет. Но изкуството е процес, събуждащ състрадание и ужас в душата. Съвременните художници се занимават с псевдоинтелектуална мастурбация. Творчеството е общуване, в което майсторът докосва чувствата на зрителя. А който не иска — или не може — губи публиката. Обикновеният човек не вади портфейла, защото такова „изкуство“ не го трогва. Ако все пак реши да го купи, то ще е за да се отърве от данъци или нещо подобно.
— Джубал, отдавна се чудя защо не ми пука за изкуството. Мислех си, че съм повреден.
— Ами… човек трябва да се научи на това. А от художника зависи да си служи с разбираем език. Повечето от онези шегаджии не искат да говорят на език, който ти и аз сме способни да научим. Предпочитат да ни се подиграват, защото не успяваме да видим каквото ни сочат. Ако изобщо нещо сочат. Загадките са убежище за некадърници. Бен, би ли нарекъл и мен творец?
— А? Доста добре се оправяш с писането.
— Благодаря. Отбягвам думата „творец“ по същата причина, която ме кара да мразя титлата „доктор“. И все пак съм творец. Повечето ми драсканици си струват да ги прочетеш само веднъж… дори не и толкова за онзи, който вече знае каквото имам да му кажа. Но поне съм честен. Пиша с намерението да стигна до съзнанието на клиента, да пробудя, ако е възможно, състраданието и ужаса в душата му… или поне да облекча скуката му. Никога не се крия от него в измислен за самия мен език, не търся похвалите на други писатели за „стила“ си. Искам похвали от клиента, изразени в налични пари, защото съм го трогнал… или не искам нищо. А подкрепата за изкуството е гнусотия! Издържаният от държавата творец е една тъпа курва! По дяволите, ти ме настъпи по болезнен мазол. Сипи си още и ми кажи какво те мъчи.
— Джубал, нещастен съм.
— Това да не е нещо ново?
— Имам си и съвсем пресни проблеми — намръщи се Бен. — И не съм много сигурен дали трябва да ги споделям.
— Тогава нека аз споделя моите неприятности.
— И ти ли си имаш главоболия? Джубал, мислех те за единствения човек на света, който не участва в тая игра.
— Хъм, някой път ще трябва да ти разкажа за семейния си живот. Да, имам си проблеми. Дюк напусна… или ти вече знаеш?
— Знам.
— Лари е добър градинар, но машинариите вече се разпадат. А добри техници рядко се намират. Онези пък, които биха паснали в домакинството ми, направо се броят на пръсти. И сега завися от милостта на разни сервизни фирми — всяко идване ме дразни, хората им до един си просят рушвети, а повечето не могат отвертка да хванат, без да се одраскат. И аз съм с две леви ръце, затова трябва да ги търпя.
— Много ми е мъчно за тебе.
— Остави подигравките. Техниците и градинарите са удобство, но секретарките са жизненоважни. Две от тях са бременни, а третата ще се омъжва. — Какстън явно се изуми и Джубал изръмжа: — Не ти пробутвам празни приказки. Сега ги е яд, защото веднага се качихме в кабинета и не успяха да ти се похвалят. Не забравяй да се престориш на изненадан после.
— Ъ-ъ… коя се омъжва?
— Не е ли очевидно? Щастливецът е онзи беглец от земите на пясъчните бури, нашият изтъкнат воден брат Смрадльо Махмуд. Вече му заявих, че когато са в тази страна, ще живеят тук. А негодникът се ухили и ми напомни, че отдавна съм го поканил. — Джубал подсмръкна. — Няма да е лошо. Току-виж, пак я накарам да поработи за мен.