— Стигнахме до най-странното. Всъщност не е църква.
— А какво е тогава?
— Ами, преди всичко е езиково училище.
— Би ли повторил, моля?
— Учат хората на марсиански.
— Хубаво, но да не беше използвал названието „църква“.
— Може би е църква, поне според нормите на закона.
— Виж какво, Бен, и една ледена пързалка е църква, щом някоя секта твърди, че кънките са неотменна част от преклонението пред Бог. Щом можеш да пееш псалми в прослава на Бог, можеш и да се пързаляш със същата цел. В Малая има храмове, които за външния човек са обикновени змиярници… но Върховният съд ги е признал за църкви, със същите права като нашенските секти.
— Е, Майк си има и змии. Джубал, всичко ли е разрешено?
— Спорен въпрос. Обикновено не позволяват на църквите да събират пари за предсказване на бъдещето или викане на духове. Но могат да получават дарения, включително и в налични пари. Човешките жертвоприношения са незаконни, но все още се извършват на няколко места по планетата… може би и тук, в бившата земя на свободата. Начинът да ти се размине е да вършиш всичко в закритото светилище и да държиш непосветените настрани. Защо питаш, Бен? Майк да не прави нещо, заради което може да го тикнат на топло?
— Вероятно не е стигнал чак дотам.
— Е, ако внимава… Фостъритите вече показаха как можеш да вършиш безнаказано почти всичко.
— Майк е взимал назаем с широка ръка от техните щуротии. Отчасти се безпокоя и заради това.
— Няма ли да ми кажеш най-после?
— Ох… Джубал, това е „между водни братя“.
— Трябва ли да си сложа и отрова в някой зъб, за всеки случай?
— Ами нали всеки от вътрешния кръг уж може да се обезтелеси по своя воля. Нямаш нужда от отрова.
— Не съм напреднал чак дотам. Но знам как да направя последната стъпка. Хайде, изплюй камъчето.
— Джубал, видях как Майк отглежда змии. И в буквален, и в преносен смисъл. Онова място е истинско змийско гнездо. Храмът им е огромен. Имат зала за многолюдни сборища, по-малки за специално поканените, множество стаи и жилища. Джил ми обясни с радиограма къде да отида, затова таксито ме остави точно пред задния вход. Жилищата са над залата и осигуряват цялото уединение, възможно в голям град.
Джубал кимна.
— И да си престъпник, и да уважаваш закона, любопитните съседи са голяма напаст.
— В техния случай са постъпили особено благоразумно. Щом влязох през първата врата, сигурно бях сканиран, макар да не забелязах никакви уреди. Минах през още две автоматични врати и попаднах в „скоростна тръба“. Не беше от обичайните — не пътникът я контролира, а някой отвън. И усещането е доста различно.
— Никога не съм влизал в такова нещо и няма да ми се случи — решително заяви Джубал.
— Щеше да ти хареса там. Издигнах се леко като перце.
— Бен, нямам вяра на машините. Хапят. Все пак майката на Майк е била велик инженер, истинският му баща също. Ако е подобрил „скоростните тръби“ така, че да станат поносими, няма да се изненадам.
— Може да си прав. Стигнах горе и стъпих на пода, без да загубя равновесие, нямаше нужда и от осигурителна мрежа. Честно казано, дори не видях такава. Имаше още автоматични врати и накрая попаднах в грамаден хол. Чудновато обзаведен, направо спартански. А пък хората си мислят, че в твоята къща порядките са странни…
— Глупости! Всичко е заради удобството.
— Е, тук все едно е школа за благородни девици в сравнение с измишльотините при Майк. Тъкмо влизам и вече отказвам да повярвам на очите си. Някакво маце, изрисувано от главата до петите… и нямаше един конец по себе си! По дяволите, татуирана беше навсякъде. Фантастика!
— Градско момче си, Бен, но пак си оставаш провинциалист. Познавах една татуирана дама. Много приятна личност.
— Сигурно… — Какстън се подвоуми. — И това маце се оказа много приятно, щом човек свикне с картинките по нея. И със змията, която се е увила около тялото й.
— Тъкмо се чудех дали е същата жена. Изцяло татуираните хора са рядкост. Но онази, която познавах преди трийсетина години, страдаше от обичайния вулгарен страх от змии. Аз обаче обожавам змиите… С нетърпение очаквам да се запозная с твоята приятелка.
— Непременно, стига да гостуваш на Майк. Тя е нещо като домоуправителка. Казва се Патриша, но й викат Пат или Пати.
— О, да! Джил има много високо мнение за нея. Но никога не е споменавала за татуировките.
— Само че годинките й я правят подходяща по-скоро за твоя приятелка. Като споменах думата „маце“, мислех само за първото си впечатление. Няма да й дадеш повече от трийсет, но разправя, че най-голямото й дете било на толкова. Както и да е. Пристъпи към мен, облечена само в сияйна усмивка, прегърна ме и ми лепна сочна целувка. „Ти си Бен. Добре дошъл, братко! Поднасям ти вода!“ Джубал, от години съм във вестникарския занаят. Обиколил съм света, видял съм какво ли не. Но никога не ме е целувала гола татуирана непозната. Засрамих се!