— О, да, стига да не ти губя времето.
— Добре. Минутка, скъпи, да се облека прилично.
— Джубал, върна се облечена в тога като на Ан, но ръкавите приличаха на ангелски криле, имаше висока яка, а над сърцето беше изобразен знакът на Майк — девет концентрични окръжности със стилизирано слънце в средата. Това са им церемониалните одежди. Джил и другите жрици носят същите, само че Пати добавила яката, за да си скрие рисунките. Беше обула чорапи и сандали. Промени се неузнаваемо. Страхотно величие й придаваше тая дреха. Убедих се, че наистина е по-възрастна, но пак за нищо на света не бих й дал истинските години. Има страхотна кожа, срамота е да я нашарят цялата.
Облякох се, тя ме помоли да си нося обувките в ръка, преведе ме през Гнездото до един коридор. Там се обухме и слязохме по спирална рампа два етажа надолу. Попаднахме в галерия над голямата зала. Майк беше на подиума. Нямаше никакъв амвон, повече приличаше на университетска аула, само с огромен символ на Всички светове по цялата стена отзад. До него стоеше жрица и отдалеч я помислих за Джил, но беше другата — Доун Ардънт.
— Коя, коя?
— Доун Ардънт. Истинската й фамилия е Хигинс, ако си падаш по подробностите.
— Май съм я срещал.
— Знам това, уж пенсиониран стар мръснико. Тя страшно си пада по тебе.
Джубал поклати глава.
— Доун Ардънт, която познавам, едва ме е виждала, и то преди две години. Не вярвам да ме помни.
— Помни те и още как! Купува си всяко твое сладникаво съчиненийце, независимо под какъв псевдоним си се скрил. Не заспива, без да си пусне поредната касета. Разправя, че така имала прекрасни сънища. Джубал, всички там те познават. В хола има едно-единствено украшение — твоя цветен стереопортрет в естествена големина. Все едно са ти отрязали главата, докато си се хилил ужасно. Дюк те е снимал скришом.
— Ама че копеле!
— Джил го помолила.
— Двойно по-лоша е от него!
— Но пък Майк й подхвърлил идеята. Стегни се за лошата новина, Джубал — ти си светецът-покровител на Църквата на всички светове.
Харшо впи уплашения си поглед в него.
— Не могат да ми направят това!
— Вече са ти го направили. Майк стоварва заслугата върху тебе за цялото шоу, защото си му обяснил нещата толкова добре, че проумял как да втълпи марсианската теология на хората. — Джубал изпъшка, но Бен продължи: — Отгоре на всичко Доун смята, че си прекрасен. Ако не броим тази мания, тя е умно момиче… и голяма чаровница. Обаче се отклоних от разказа си. Майк ни забеляза и извика: „Здрасти, Бен! После ще се видим…“, и продължи със словоблудството.
Джубал, трябва сам да чуеш какви ги дрънкат там. Не приличаше на пастор, не носеше и църковни одежди. Просто чудесно ушит бял костюм. Звучеше като дяволски способен търговец на коли. Пускаше шегички, вмяташе по някоя притча. По същество беше някакъв пантеизъм. Една от басните беше много изтъркана. За червея, дето ровил в земята, срещнал друг червей и му казал: „О, колко си хубав! Ще се ожениш ли за мен?“, а онзи отвърнал: „Стига глупости, аз съм другият ти край“. Нали си я чувал?
— Да съм я чувал ли?! Аз я написах!
— А, не знаех, че е чак толкова стара. Майк добре си послужи с нея. Идеята беше, че когато и да срещнеш друго грокващо същество — мъж, жена, бездомно коте… винаги заставаш срещу „другия си край“. Вселената е онова, с което сме се омотали, а после сме забравили, че сме си вързали ръцете и устата.
Джубал направи кисела гримаса.
— Солипсизъм и пантеизъм. Събрани накуп, могат да обяснят всичко. Изтриваш от дъската всеки неудобен факт, примиряваш някак различните теории, придърпваш за ушите всяка подходяща заблуда. Но е точно като захарния памук — сладко нищо. Все едно да завършиш разказа с думите: „…тогава момчето падна от леглото и се събуди“.
— Не се заяждай с мен. Отиди да го кажеш на Майк. Повярвай ми, беше убедителен. Веднъж млъкна и промърмори: „Сигурно ви изтощих с толкова приказки“. А онези се разкрещяха: „Не, не!“ Направо ги омагьосваше. Възрази, че и той вече си продрал гърлото, било време за малко чудеса. И започна да прави изумителни фокуси. Ти знаеше ли, че е бил сценичен магьосник в карнавал?
— За карнавала знам, но не и точно как се е позорил по онова време.
— Забележително представление беше. Дори мен успяваше да забълбука. Не бих му се сърдил, ако само омайваше публиката. Най-лоши бяха приказките му. Накрая спря и каза: „Човека от Марс би трябвало да прави вълшебства… затова правя по малко чудеса на всяка наша среща. Не зависи от мен да съм Човека от Марс, просто така се е случило. Но чудесата са достъпни и за вас, ако ги пожелаете. Обаче искате ли да постигнете нещо повече от тези дреболии, трябва да влезете в Кръга. По-късно ще се видя с онези, които искат да се научат. Попълнете картите, които вече ви раздават.“