— Стига, Дюки, укроти се. Споделената вода се умножава. Бен, неговото мрънкане нищо не означава — има ли жени колкото за двама и плюскане за трима, той е истинско агънце. — Започна да храни Дюк. — Стига си се мръщил, братко. Ще ти приготвя втора закуска. Или за тебе ще е третата?
— Още не съм си изял първата. Рут, тъкмо разправях на Бен как ти и Сам скочихте направо в Деветия кръг. Нещо го мъчи за Споделянето на водата довечера.
Тя обра последните остатъци в чинията и се зае да готви.
— Дюк, ще ти пратя нещо по-добро от въздух, но сега си изпий кафето и припкай по задачите. Бен, и аз се тревожех, но ти не бива за нищо да се безпокоиш. Майк не допуска грешки. Мястото ти е тук, иначе нямаше да си с нас сега. Ще останеш ли?
— Не мога… Готова ли си за първата порция?
— Сипвай ги в тигана. Ще се върнеш. И някой ден ще останеш. А за нас Дюк е прав — двамата със Сам направо хвръкнахме нагоре. Стана твърде бързо за една поостаряла, ограничена и порядъчна домакиня.
— Поостаряла ли?
— Бен, едно от предимствата на учението е, че щом ти прочисти душата, тялото също се стяга. Това го знаят и „християнските учени“. Забеляза ли някакви лекарства наоколо?
— Никакви.
— Защото ги няма. С колко хора се целуна тук?
— С няколко.
— Като жрица целувам повече от „няколко“. Досега не съм чула кихавица в Гнездото. А бях от ония скимтящи същества, които все не са добре и все се оплакват от „женските си болежки“. — Тя се засмя. — Едва сега съм истинска жена, но отслабнах с десет килограма, смъкнах незнайно колко години от себе си и от нищо не се оплаквам. Харесва ми да се чувствам жена. Да си послужа с комплимента на Дюк — „еврейска развратница“ и наистина съм по-кръшна. Когато обучавам, седя в поза „лотос“, а доскоро не знаех ще мога ли да взема нещо от пода.
Наистина стана бързо. Сам беше професор, специалист по източни езици. Започна да идва, защото само така можеше да научи марсиански. Съвсем делово се беше настроил, църквата не го интересуваше. И аз се влачех подир него да го наглеждам. Бях по-ревнива дори от средната жена навън. Стигнахме до Третия кръг, Сам учеше бързо, аз също напъвах упорито, защото не исках да изостана и да го изгубя от поглед. После „бум“ — чудото. Започнахме да мислим по малко на марсиански, Майкъл усети, една вечер ни помоли да останем след службата… споделихме вода с него и Джилиън. След това си повтарях, че в мен е събрано най-лошото, което винаги съм презирала в другите жени, презирах и съпруга си, че ми позволи, мразех го и за онова, което той направи. Гризях се на английски, а най-лошите части бяха на иврит. Плачех, стенех и досаждах ужасно на Сам… и изгарях от нетърпение пак да споделя водата и да се сближа.
Нататък потръгна по-лесно, но не беше съвсем безоблачно, защото минавахме през кръговете възможно най-бързо. Майкъл знаеше, че се нуждаем от помощ и искаше да ни прибере в безопасността на Гнездото. Когато настъпи времето за нашето Споделяне на водата, още не можех да се овладея, без да ми помогнат. Исках да вляза в Гнездото, но съвсем не бях уверена, че ще мога да се слея с още седем човека. Уплаших се до смърт. Когато идвахме насам, едва не се примолих на Сам да се откажем. — Гледаше го сериозно, но лъчезарно — пищен ангел с голяма лъжица в едната ръка. — Влязохме в Срединния храм и тогите ни изчезнаха… а другите бяха в басейна, викаха ни при себе си на марсиански, да споделим водата на живота. Препънах се, пльоснах с главата напред… и оттогава не съм излизала.
Нито ми се иска. Не се наежвай, Бен, ще научиш езика, ще схванеш учението, а през цялото време ще ти помагаме с обич. Ти само скочи в басейна довечера. Аз ще протегна ръце да те поема. И всички останали, за да те приветстваме у дома. Занеси това на Дюк, кажи му, че е прасе, но от най-чаровните. Вземи и тази чиния за себе си… о, разбира се, че можеш да изядеш всичко това! Целуни ме и бягай. Рут има доста работа.
Бен я целуна, предаде чинията и посланието. Откри наглед заспалата Джил на един диван. Седна наблизо да й се порадва. Съзнаваше, че Джил и Доун си приличат повече, отколкото бе готов да признае. Джил нямаше никакви разлики в тена по тялото, точно като Доун. Телата им наистина бяха еднакви, дори лицата им трудно се различаваха.
Преглътна, вдигна очи от чинията и видя усмивката й.
— Ти си Бог, любими… а как ухае това в ръцете ти!
— Чудесно изглеждаш. Не исках да те събудя. — Премести се до нея и пъхна пълна вилица в устата й. — Аз съм майсторът, но с помощта на Рут.
— Бива си ви. Не си ме събудил. Само се излежавах и те чаках. Не съм спала цяла нощ.
— Изобщо?
— Дори не мигнах. Но съм си добре. Само съм гладна. Това беше намек…