— Значи всичко е въпрос на вкус, така ли?
— Нищо повече. А и моят вкус не е по-възвишен от твърде различните предпочитания на Нерон. По-скоро той е имал предимство, защото е бил бог. Аз не съм.
— Брей, проклет да съм!
— Не е изключено, стига да има такова нещо на света. Бен, грешиш — не е било публична оргия.
— Я виж ти…
— Сам ми каза, че това е групов брак. Или групова теогамия, ако се придържаме към точните понятия. Следователно, каквото и да става там… тоест, щяло е да стане, но ти си подвил опашка… е било лична работа на присъстващите, която не засяга никой друг. „Тук сме си само богове“, а? В такъв случай, как биха могли да нарушат обществените норми?
— Аз се почувствах оскърбен!
— Възвисяването ти още не е било завършено. Подвел си ги. Сам си ги подтикнал да се държат така.
— Нищо подобно!
— Стига глупости! Подходящият момент да се разкараш е бил малко след влизането ти там. Но ти си останал, приел си благосклонността на една богиня и си се държал като бог с нея. Знаел си какво вършиш и те са знаели, че ти си знаел. Сбъркали са в едно — приели са лицемерието ти за чиста монета. Не, драги, именно Майк и Джил са се държали прилично. Оскърбително е било твоето поведение.
— Мътните те взели, Джубал, само извърташ! Да, бях се забъркал вече, но трябваше да си тръгна накрая! Щях да се издрайфам!
— Значи сега се оправдаваш с рефлексите си? Всеки, навършил поне в емоционално отношение дванадесет години, щеше да стисне зъби, да се втурне към банята, после да се върне с някакво приемливо извинение, щом нещата се поизгладят. Не е било рефлекс, защото той може да ти опразни стомаха, но не да ти насочи краката, да ти прибере дрехите, да те преведе през вратите и да те вкара в някаква дупка вместо стълба. Паника, Бен. Е, защо изпадна в такъв ужас?
Какстън не отговори веднага. Въздишаше.
— Като си помисля, май остава само едно — че съм от най-превзетите моралисти.
Джубал поклати глава.
— Моралистът смята собствените си убеждения за природни закони. Това не важи за тебе. Приспособявал си се към всякакви обстоятелства, дразнещи чувството ти за приличие. А истинският досадник щеше да засипе с хули онази приятна татуирана дама, да се врътне на пети и да излезе разгневен. Я се порови още в душата си.
— Знам само, че съм много нещастен.
— Разбирам те, Бен. Наистина ти съчувствам. Да опитаме сега една хипотеза. Спомена за жена на име Рут. Да речем, че Джилиън не е била там. Нека предположим, че Рут и Майк ти предложат същата близост. Пак ли щеше да изпаднеш в шок?
— Ами да. Самото положение беше ужасно. Поне аз така си мисля, макар за тебе да е въпрос на вкус.
— И пак ли щеше да ти се гади? И да избягаш в паника?
Какстън се смути още повече.
— Голям хитрец си, Джубал. Добре де… щях да измисля нещо, за да отида до кухнята, банята или където и да е… после щях да си тръгна възможно най-скоро.
— Чудесен отговор, Бен. Сам откри истинския си проблем.
— Тъй ли?
— Какъв елемент липсваше?
Какстън гледаше тъжно.
— Прав си… Стана заради Джил. Защото я обичам.
— Топло, Бен. Но още не си напипал същината.
— А?
— Не е било любов чувството, принудило те да избягаш. И какво е „любов“?
— Стига си ме поднасял! От Шекспир до Фройд всеки бълва обяснения и още никой не е успял. Само знам, че боли.
— Аз пък ще ти дам съвсем точно определение. „Любов“ е състоянието на духа, в което щастието на друг човек е жизненоважно за собственото ти щастие.
— Ще се съглася засега… — проточи Бен, — …защото точно това изпитвам към Джил.
— Добре. Значи твърдиш, че стомахът ти се е сгърчил и си офейкал страхливо от желание да направиш Джил щастлива.
— Ей, я се спри малко! Не съм казвал…
— Да не е било някое друго чувство?
— Само исках да… — запъна се Какстън. — Вярно, ревнувах! Джубал, в онзи момент обаче бих се е заклел, че не е така. Знаех, че съм на второ място и отдавна се примирих. Да ме вземат дяволите, ако Майк ми е станал неприятен заради това. Ревността доникъде не води.
— Поне не където би ти харесало. Тя е болест, а любовта е признак на здрава психика. Незрелите умове често бъркат двете чувства или пък си въобразяват, че колкото по-силна е любовта, толкова по-силна е и ревността. А всъщност те са почти несъвместими. Съберат ли се в душата едновременно, причиняват непоносим хаос… и аз гроквам, че точно в това е коренът на твоите неприятности. Когато ревността ти е надигнала глава, не си имал сили да я погледнеш в очите… и си избягал.
— Джубал, беше заради всичко там! Онзи разпуснат харем ме разстрои ужасно. Не ме разбирай накриво — щях да обичам Джил и ако беше евтина проститутка. Но не е. Според собствените й възгледи, тя е напълно морална.