Обемното изображение се смени — появи се толкова чувствена и съблазнителна млада жена, че всеки мъж би трябвало да пренебрегне тази до себе си заради нея. Протягаше се и се кършеше. Промълви с гласец, подходящ за заключена спалня:
— Аз винаги използвам „Умно момиче“.
Картината се разми, оркестър засвири „Нека вечно да е мир“, а Бен попита:
— А ти използваш ли „Умно момиче“?
— Не е твоя работа! — наежи се Джил и добави: — Тези хапчета са шарлатански пенкилер. И защо си мислиш, че имам нужда от нещо подобно?
Какстън не отговори. Стереото вече бе запълнено от бащинското лице на генералния секретар Дъглас.
— Приятели, съграждани от Федерацията, днес съм удостоен с рядка чест и щастие. След победоносното завръщане на „Защитник“…
Той продължи с многословни поздравления към земните жители за първия успешен контакт с чужд разум от друга планета. Успяваше да внуши, че това е едва ли не лично постижение на всеки гражданин и че всеки от тях би могъл да оглави експедицията, ако не е бил зает с важните си дела. И че той — секретарят Дъглас, е бил само скромен изпълнител на тяхната воля. Не налагаше грубо посланието си, но ставаше ясно, че обикновеният човек е равен на когото и да било, а дори и по-добър от повечето. Самият стар приятел Джо Дъглас пък трябваше да олицетворява точно този обикновен човек. Смачканата вратовръзка и оплешивяващото чело трябваше да му придадат вид на „народен човек“.
Бен Какстън се чудеше кой ли е написал речта. Може би Джим Санфърт — сред подчинените на Дъглас той най-добре подбираше прилагателни, които успокояват слушателя, но и гъделичкат самолюбието му. Бе писал предостатъчно рекламни текстове, преди да навлезе в политиката, затова нямаше никакви задръжки. Да, личеше по тази „грижовна ръка до люлката“. Джим би подарил сладкиш на момиченце, за да го съблазни.
— Изключи го! — настоя Джил.
— Тихо, хубавице. Трябва да чуя това.
— …И така, приятели, имам честта да ви представя вашия съгражданин Валънтайн Майкъл Смит, Човека от Марс! Майк, знаем, че си уморен и доскоро не се чувстваше добре. Но ще кажеш ли няколко думи на тези добри хора?
Стереокамерите показаха среден план на мъж в инвалидна количка. От едната му страна стоеше Дъглас, от другата медицинска сестра — строга, с колосана престилка и много миловидна.
Джил ахна, но Бен й се скара:
— Не вдигай шум!
Гладките бебешки бузи на човека в количката се разтеглиха в свенлива усмивка, той се взря в камерата и каза:
— Здравейте, хора. Извинете ме, че седя пред вас, но още съм слаб.
Изглеждаше, че му е трудно да говори, сестрата дори опипа пулса на ръката му. В отговор на зададени от Дъглас въпроси той похвали капитан Ван Тромп и неговия екипаж, благодари на всички за спасението си и сподели, че на Марс всички били ужасно развълнувани от срещата със земяните. Надявал се да помогне в укрепването на дружеските връзки между двете планети. Сестрата понечи да се намеси, но Дъглас попита загрижено:
— Майк, имаш ли сили да отговориш на още един въпрос?
— Разбира се, господин Дъглас, стига да мога.
— Майк, а какво мислиш за земните момичета?
— Олеле, Божичко!
Бебешкото лице се изпълни с въодушевено страхопочитание и порозовя. Камерите се преместиха към Дъглас.
— Майк ме помоли да ви предам — изрече той, — че ще се срещне отново с вас веднага, щом се възстанови. Нали разбирате, сега трябва да трупа мускули. Вероятно ще стане следващата седмица, ако лекарите разрешат.
По стереото отново подхванаха таблетките „Умно момиче“ и от кратка сценка стана съвсем ясно, че ако някоя млада дама не ги използва, не само не й достига ум, ами е и луда за връзване. Мъжете ще минават на отсрещния тротоар, за да избягат от нея. Бен превключи на друг канал и каза намусено:
— Май ще скъсам коментара за утре. Дъглас вече е дресирал момчето.
— Бен!
— Какво?
— Това не беше Човека от Марс!
— Моля? Бебчо, да не бъркаш нещо?
— О, доста си приличат. Но не е онзи пациент, когото видях в охраняваната стая.
Бен веднага възрази, че десетки хора вече са виждали Смит — часовите, ординаторите, фелдшерите, капитанът и екипажът на „Защитник“, вероятно и други. Несъмнено някои от тях са гледали предаването и администрацията би трябвало да се досети, че ще забележат измамата. Не виждал никакъв смисъл, защото рисковете били прекалени.