— Разбира се, Джубал.
— Я да видим сега… — Той се обърна. — Доун, учила ли си стенография?
— Нужна й е като трети крак — обади се Ан. — Помни не по-зле от мен.
— Трябваше да се досетя. Бързо ли пишеш на клавиатура?
— Ще се науча, щом желаеш.
— Смятай се за секретарка, докато в някой храм се появи свободно място за висша жрица. Джил, забравихме ли някого?
— Не сме, шефе. Но всички останали могат да ти се изтърсят по всяко време. И ще го правят.
— Ясно ми е. Второ гнездо, когато и както има нужда от него. — Той надникна в тенджерката през рамото на Дюк. Имаше малко бульон. — Хъм… Майк ли е?
— Ъхъ. — Дюк вдигна лъжицата към устата си. — Има нужда от малко сол.
— Да, на Майк му трябваха повечко подправки. — И Джубал опита бульона. Наистина беше сладък и солта нямаше да е излишна. — Но да го грокнем какъвто е. Кой още не е споделил?
— Само ти. Тони ми даде строги наставления да разбърквам на ръка, да добавям по малко вода и да те чакам. За да не прегори.
— Я дай насам две чаши. Ще споделим и ще грокнем заедно.
— Веднага, шефе. — Чашите кацнаха лекичко до тенджерката. — Голяма шегичка ще си направим с Майк. Все се кълнеше, че ще ме надживее. Щял да ме поднесе вместо печена пуйка за Деня на благодарността. Пък може и аз да съм прецаканият, защото се хванахме на бас и няма как да си получа паричките.
— Значи печелиш поради неявяване на другия участник. Сипи по равно и за двамата.
Джубал вдигна чашата.
— Споделяме!
— И се сближаваме.
Бавно отпиха от бульона, за да усетят вкуса, да възхвалят, съхранят и грокнат своя брат. Джубал все пак се учуди, че въпреки прилива на чувства в очите му не бликнаха сълзи от спокойното щастие. Какво тромаво и слабичко хлапе беше неговият син, когато се срещнаха за пръв път… с такава жажда да го харесат, толкова наивен в дребните си грешки. И в каква горда сила се превърна, без да загуби нито за миг ангелската си невинност. Най-сетне те гроквам, синко — и не бих променил нито секунда от станалото!
Пати вече му бе сложила обяда на масата. Той усети, че го гложди глад, сякаш е минала седмица от закуската. Сам казваше:
— Убеждавам Саул, че не е нужно да променяме плановете. Продължаваме както досега. Щом имаш най-добрата стока, бизнесът се разраства, ако ще основателят да е напуснал този свят.
— Не споря — отвърна Саул. — Ти и Рут ще основете храм, ние също. Но сега трябва да изчакаме, докато натрупаме капитал. Това не ти е схлупена улична църквичка, дето ще я настаниш в опразнен магазин. Имаме нужда от помещения и оборудване — значи от пари. Да не споменавам, че трябва да отделим средства, за да отидат Смрадльо и Мариям на Марс за година-две… има и безброй дреболии.
— Добре де, кой ти възразява? Ще очакваме пълнота… и ще продължим по пътя.
Джубал се намеси неочаквано:
— Парите не са никакъв проблем.
— Защо?
— Като адвокат не би трябвало да ви казвам това… но като воден брат правя каквото грокна. Един момент… Ан!
— Да, шефе.
— Купи онова място, където пребиха Майк. В радиус трийсетина метра наоколо.
— Шефе, това е общински паркинг. Отхапем ли тридесет метра околовръст, ще закачим и улица, заедно с част от земята на хотела.
— Недей да спориш.
— Само ти съобщавам фактите.
— Извинявай. Ще продадат земята. И ще отклонят улицата. По дяволите, ако им извием ръчичките както трябва, направо ще ни подарят парцела. Стига работата да мине през Джо Дъглас. Накарай го да поиска от моргата каквото остана след изстъпленията на онези зомбита. Ще погребем тялото там… да речем, след година. Целият град ще оплаква Майк, а ченгетата, които не го защитиха, ще стоят мирно и ще отдават чест.
Какво ли да сложат на гроба? Смазаната кариатида? Не, Майк имаше сили да носи товара си. По-добре Малката русалка… но пък никой няма да разбере смисъла. Значи Майк, какъвто беше с думите: „Вижте ме. Аз съм Син Човешки.“ Ако Дюк не е хванал подходящ кадър, в „Ню Уърлд“ имат пълен запис. А може би сред бъдещите братя ще се намери някой с душа на Роден, който няма да украси момчето излишно.
— Ще го заровим там — продължи Джубал на глас, — нека червеите и топлият дъждец го грокват. Аз гроквам, че на Майк ще му хареса. Ан, искам да говоря с Джо Дъглас, щом се приберем у дома.
— Да, шефе. И ние грокваме с тебе.
— Сега за другото. — Обясни им какво съдържаше завещанието на Майк. — Значи ви е ясно, че всеки от вас е поне мултимилионер, може би и повече от това… скоро не съм поглеждал книжата. И няма никакви условия. Но гроквам, че ще харчите каквото е нужно за храмове и подобни неща. Нищо не ви пречи да си купувате и яхти, ако пожелаете. А, да! Джо Дъглас остава пълномощник на всеки, който иска да му повери управлението на капитала си, при същата заплата… но гроквам, че Джо няма да го бъде още дълго, след което задълженията му се прехвърлят на Бен Какстън. Ти какво ще кажеш, Бен?