Тъкмо се престраши да повика такси, когато едно се насочи към площадката за кацане. Тя подвикна на разпоредителя:
— Джек, за кого е?
— Повиках го за доктор Фипс.
— Ох, да му се не види! Джек, ще ми намериш ли едно, ама по-бързичко? Това е братовчедка ми Медж, работи в южното крило. Има остър ларингит и не бива да стои на този вятър.
Разпоредителят се почеса по темето.
— Ами… щом е за вас, госпожице Бордмън, качете се в това, пък ще повикам друго за доктор Фипс.
— Джек, ти си истинско съкровище! Медж, не говори, аз ще му благодаря. Съвсем прегракна, горкичката, ще я загрея малко с горещ ром.
— Сигурно ще помогне. Майка ми разправяше, че нямало нищо по-добро от бабините лекове.
Той се пъхна в кабината и набра по памет адреса на Джил, после им помогна да се качат. Сестрата се постара да се изпречи между него и Смит, за да не забележи Джек колко невеж е Човека от Марс и за най-простите неща.
— Благодаря ти, Джек. Много ти благодаря! — Таксито излетя и тя си пое дъх. — Вече можеш да говориш.
— Какво трябва да кажа?
— А? Каквото искаш.
Смит се замисли над щедрата покана, изискваща достоен отговор, подходящ между братя. Сети се за няколко, но ги отхвърли, защото не можа да ги преведе и се спря на един, който дори в тази странно плоска реч би предал частица от топлото сближаване, на което се радваха братята.
— Дано нашите яйца споделят едно и също гнездо.
Джил изглеждаше стъписана.
— Моля? Какво каза?
Смит отново почувства унинието от неуспеха си да отговори уместно и реши, че грешката е негова. Каза си печално, че непрекъснато предизвиква превъзбуда у тези същества и то когато целта му е единението. Опита отново, като прерови оскъдния си запас от думи, за да обгърне в тях мисълта си по друг начин.
— Моето гнездо е твое, а твоето е мое.
Този път Джил се усмихна.
— Колко си мил! Скъпи, не съм сигурна дали те разбрах, но толкова учтиво предложение не съм чувала отдавна. — Помълча и добави: — Но в момента сме затънали до гушата в неприятности, затова нека оставим приятните моменти за по-нататък.
Смит едва ли я разбра по-добре, отколкото тя него, но долови по-светлото настроение на своя воден брат и схвана предложението да изчакат. А чакането му се отдаваше без усилие. Облегна се на седалката и преживя удоволствието, че вече всичко е добре в отношенията с водния му брат. Наслаждаваше се на гледката. За пръв път виждаше околността, богата на безброй неща, които му предстоеше да грокне. Хрумна му, че умереността, присъща за неговия дом, не допускаше такова радостно съзерцание на онова, което беше между две събития. Това почти го подтикна към сравнение между човешкия и марсианския светогледи, което не беше в полза на Старите, но съзнанието му не допусна подобна ерес.
Джил си мълчеше и размишляваше усилено. Внезапно забеляза, че таксито наближава дома й… и се сети, че за нищо на света не биваше да остават там, където би ги потърсил всеки, щом стане ясно кой е помогнал на Смит да избяга. Нищичко не знаеше за похватите на полицията, но предполагаше, че е оставила предостатъчно отпечатъци от пръстите си в стаята, а и мнозина ги видяха на тръгване. Не беше изключено (чувала бе хората да разправят) някой техник да провери записа в таксито и да установи откъде докъде са били последните му курсове.
Припряно натисна бутона за изтриване на командата. Аероколата напусна разрешения маршрут и се издигна в режим на очакване. Но къде можеха да отидат? Къде да скрие голям мъж, който прилича на полуидиот и не е в състояние да се облече самостоятелно… при това е най-търсеният човек по цялото земно кълбо? Ох, само Бен да беше тук? Бен… къде си?
Без никаква надежда набра номера на дома му. За миг се ободри, когато чу мъжки глас, но й отговори неговият помощник.
— Извинете, господин Килгален. Обажда се Джил Бордмън. Май се сбъркала номера.
— Не сте. Уредих да прехвърлят обажданията в офиса, когато господин Какстън отсъства повече от денонощие.
— Значи още не се е появил?
— Така е. С какво мога да ви бъда полезен?
— Ами, с нищо. Господин Килгален, не е ли странно Бен да изчезне? Не се ли безпокоите?
— Моля? Не, не виждам нищо тревожно. В съобщението по факса пишеше, че не знаел колко ще се забави.
— Но това не е ли необичайно?
— В никакъв случай, като си припомним с какво се занимава господин Какстън.
— Е, аз поне си мисля, че има нещо твърде неприятно в отсъствието му! Струва ми се, че не е зле вече да уведомите когото трябва. Би трябвало да разтръбите това до всички новинарски агенции в страната… не, в целия свят!