— Научих два начина да си връзвам обувките. Единият е подходящ само за падане. Другият е подходящ за ходене. Научих и спреженията на глаголите — аз съм, ти си, той е, ние сме, вие сте, те са. Аз бях, ти беше…
— Достатъчно. Нещо друго?
Майк се усмихна лъчезарно.
— От вчера се уча да карам трактора, леко и с мерак.
— Ъ? — Джубал стрелна с поглед Джил. — Кога стана това?
— Следобед, когато ти си дремна. Няма страшно, Дюк внимава Майк да не се нарани.
— Е… явно е жив и здрав. Майк, чете ли?
— Да, Джубал.
— Какво?
— Прочетох още три тома от Енциклопедията — от „Мариб“ до „Планти“. Ти ми каза да не прекалявам с Енциклопедията, затова спрях след третия том за вчера. После прочетох „Трагедията на Ромео и Жулиета“, написана от маестро Уилям Шекспир от Лондон. После прочетох „Мемоарите на Жак Казанова дьо Сенгал“, преведени на английски език от Франсис Уелмън. После се опитвах да грокна прочетеното, тогава Джил ме повика да сляза за закуска.
— И грокна ли?
По лицето на Смит се изписа неловкост.
— Джубал, не знам това.
— Какво те мъчи?
— Не гроквам в пълнота каквото чета. В историята, написана от Уилям Шекспир, аз се изпълних с щастие от смъртта на Ромео. Но продължих да чета и научих, че той се обезтелесил твърде рано. Поне си мислех, че съм грокнал. Защо е така?
— Ами защото е бил лигаво недорасло кретенче.
— Извинявай, не разбрах.
— И аз не знам, Майк.
Смит се замисли, промърмори нещо на марсиански и добави:
— Аз съм само едно яйце.
— А? Майк, ти винаги казваш тези думи, преди да помолиш за услуга. Какво има?
Младежът се поколеба и избълва припряно:
— Братко Джубал, ще попиташ ли Ромео защо се е обезтелесил? Аз не мога, защото съм само едно яйце. Но ти можеш и след това ще ме научиш как да грокна това.
Джубал схвана, че Майк смята Ромео за наистина живял човек, освен това си изясни, че момчето очаква от него да призове духа на Ромео и да му поиска обяснения за глупостите, извършени приживе. Чудеше се как да му внуши, че родовете Монтеки и Капулети никога не са имали телесно битие. Идеята за художествена измислица надхвърляше представите на Майк. Нищо в неговия опит не би му помогнало да я разбере. Опитите на Джубал да му я изтълкува толкова развълнуваха момчето, че Джил очакваше той да се свие на кълбо всеки миг.
Но Майк усети колко е близо до тази неизбежност, а се бе научил да не използва това убежище в присъствието на приятели, защото (с изключение на неговия брат доктор Нелсън) им причиняваше емоционална нестабилност. Положи могъщо усилие, забави ударите на сърцето си, успокои се и се усмихна.
— Ще чакам грокването да дойде от само себе си.
— Така да бъде — съгласи се Джубал. — Отсега нататък, преди да прочетеш нещо, попитай мен, Джил или някой друг дали е белетристика. Не искам да се объркваш.
— Ще питам, Джубал.
Майк реши, че когато грокне тази странна идея, трябва да я предаде в пълнота на Старите… и осъзна, че се чуди дали и те знаеха що е „художествена измислица“. Невероятното хрумване, че нещо може да е тъй чуждо за Старите, както и за него, преобръщаше представите му много по-решително от чудатостите на литературата и той го остави да узрее за размисъл.
— …но не те повиках тук — продължаваше неговият брат Джубал, — да обсъждаме жанрове и стилове. Майк, помниш ли деня, когато Джил те отведе от болницата?
— „Болница“? — повтори Човека от Марс.
— Джубал — намеси се Джил, — изобщо не съм сигурна дали Майк знае, че беше в болница. Нека аз да опитам.
— Ами продължавай.
— Майк, ти помниш къде беше — живееше сам в една стая, преди да те облека и да си тръгнем оттам.
— Да, Джил.
— После отидохме на друго място, аз те съблякох и те изкъпах.
Смит се усмихна на спомена.
— Да. Беше велико щастие.
— След това те изсуших… но дойдоха двама мъже.
Усмивката му се стопи мигновено. Той се разтресе и започна да се свива на кълбо.
— Майк! Спри! Да не си посмял да се криеш в себе си!
Смит се овладя.
— Добре, Джил.
— Чуй какво искам от тебе — спомни си онзи момент, но не се разстройвай. Имаше двама мъже. Единият те доведе в хола.
— Стаята с веселата трева — реши да добави той.
— Правилно. Домъкна те в стаята с тревата и аз се опитах да го възпра. Той ме удари и изчезна някъде. Помниш ли?
— Не ми ли се сърдиш?
— Какво? А, изобщо не ти се сърдя. Единият го нямаше вече, тогава вторият насочи пистолет към мен… и също изчезна. Уплаших се, но не съм се ядосвала.
— И сега ли не ми се сърдиш?
— Майк, миличък… Никога не съм ти се сърдила. Джубал и аз само искаме да разберем какво се случи тогава. Двамата мъже бяха в стаята, после ти направи нещо… и вече ги нямаше. Какво направи? Можеш ли да ни обясниш?