— Ще го подхвърля нагоре така, че да падне на главата ми.
Майк го зяпна.
— Братко, сега ли си решил да се обезтелесиш?
— Ъ? Не, не! Но пепелникът ще ме нарани, ако не го спреш. Хоп!
Пепелникът почти докосна тавана, достигна най-високата точка от траекторията си и спря. Харшо се вторачи в предмета, сякаш застинал в стоп-кадър на филм. Изрече дрезгаво:
— Ан, какво виждаш?
Тя каза без следа от вълнение:
— Пепелникът се намира на около десет сантиметра от тавана. Не виждам нищо, което да го задържа в това положение. — Тя помълча и добави: — Джубал, поне така ми се струва… но ако и камерите не са заснели същото, ще си скъсам дипломата.
— Да-а… Джил?
— Ами рее се…
Джубал се настани на стола зад бюрото, без да откъсва поглед от пепелника.
— Майк, това нещо защо не изчезна?
— Но ти каза да го спра — гузно се оправда Човека от Марс, — а не да го премахна. Когато накарах кашона да изчезне, ти поиска пак да бъде. Сега сгреших ли?
— Ох! Не, направи точно каквото трябваше. Все забравям, че разбираш всичко буквално.
Харшо си припомни какви обиди ръсеше като малък и се зарече никога да не ги произнася в присъствието на Майк. Каже ли му „пукни“ или „разкарай се“, не се и съмняваше, че ще последва точно изпълнение на пожеланието.
— Аз съм радостен — сериозно отвърна Смит. — Съжалявам, че не мога да върна кашона. Още повече съжалявам, че похабих храна. Но тогава беше неизбежност. Така грокнах.
— А? Каква храна?
Джил побърза да се намеси:
— Джубал, той говори за онези двама мъже. Беркуист и другия.
— Аха… — Джубал си напомни, че има твърде немарсиански представи за храната. — Майк, не се тревожи за онази „храна“. Не ми се вярва, че някой санитарен инспектор би я одобрил. Всъщност — добави, защото се сети за федералните забрани на канибализма, — щяха да ги отхвърлят като крайно неподходящи. Пък и наистина е било неизбежно. Грокнал си вярно и си постъпил правилно.
— Много съм успокоен — заяви Майк с видимо облекчение. — Само Старите са напълно уверени в действията си при изпитание… аз трябва още много да уча и да раста, преди да се присъединя към Старите. Джубал, може ли да го преместя? Уморявам се.
— Искаш да го махнеш ли? Няма проблем.
— Не мога.
— А? Че защо?
— Твоята глава вече не е под него. Не гроквам лошо пепелникът да е на това място.
— Ясно. Премести го.
Харшо се взря напрегнато. Очакваше пепелникът да се пренесе над главата му, за да стане отново „лош“. Вместо това се понесе косо към бюрото, залюля се над плота и го докосна лекичко.
— Благодаря ти, Джубал — каза Смит.
— Какво? Аз ти благодаря, синко. — Харшо опипа пепелника. Беше си все същият. — Да, благодаря ти, за най-изумителното преживяване, откакто онази платена хубавица ме вкара в таванската си стаичка. — Той се обърна. — Ан, обучавала си се в „Райн“.
— Така е.
— Виждала ли си левитация и преди?
Тя се подвоуми.
— Наблюдавала съм онова, което наричат телекинеза със зарове, но не съм наясно с теорията на вероятностите и не мога да потвърдя, че беше телекинеза.
— Бре, да му се не види, ти и за слънцето няма да твърдиш, че е изгряло, ако го закриват облаци.
— А как бих могла? Някой може да осветява изкуствено облаците отгоре. Един от съучениците ми като че владееше левитацията на предмети колкото кламерче… но първо трябваше да обърне поне три чаши. Не успях да се уверя достатъчно, за да свидетелствам, защото пих наравно с него.
— Значи никога не си виждала нещо подобно?
— Никога.
— Хъм… повече не си ми нужна като Свидетел. Ако искаш да останеш, свали тогата и се настани удобно.
— Благодаря, искам да остана. Но след твоето поучение за джамиите и синагогите, ще отида да се преоблека в стаята си.
— Както ти харесва. Събуди Дюк, искам да се погрижи за камерите.
— Добре, шефе. Не позволявай да стане нищо интересно, докато се върна.
— Не обещавам. Майк, седни до бюрото. Можеш ли да вдигнеш пепелника? Покажи ми.
— Да, Джубал — каза Смит, посегна и взе пепелника с ръка.
— Не, не така!
— Сбърках ли?
— Грешката е моя. Ще ми се да знам можеш ли да го вдигнеш, без да го пипаш.
— Да, Джубал.
— Е, какво става? Умори ли се вече?
— Не, Джубал.
— Ами тогава защо?… Трябва ли да е „лош“?
— Не, Джубал.
— Джубал — обади се Джил, — ти не му каза да го вдигне, а само го попита дали може да направи това.
— Да бе — смути се Харшо. — Майк, моля те, вдигни пепелника трийсетина сантиметра над бюрото, без да го пипаш.
— Добре, Джубал. — Пепелникът увисна във въздуха над бюрото. — Ще премериш ли? — неспокойно попита Майк. — Ако съм сбъркал, ще го преместя.