— Да.
— Другият насочи нещо към мен.
— Онова нещо беше много лошо.
— И беше пистолет.
— Предполагах, че думата за лошото нещо може да е „пистолет“. В „Нов международен речник на английския език“ на „Уебстър“, трето издание…
— Разбрахме се, синко — побърза да го прекъсне Джубал. — Сега слушай. Ако някой заплаши Джил с пистолет, ти как ще постъпиш?
Паузата се проточи.
— Няма ли да се ядосаш, ако похабя храна?
— Не. В подобни обстоятелства никой не би ти се разсърдил. Но искам да разбера още нещо. Можеш ли да махнеш пистолета, без да изчезне човекът?
Смит помисли.
— Да запазя храната?
— Е, не това исках да кажа. Способен ли си да отстраниш пистолета, без да навредиш на човека, който го държи?
— Джубал, няма да му навредя. Ще махна пистолета, а човекът просто ще изчезне. Няма да усети никаква болка. Само ще се обезтелеси. Храната няма да се повреди.
— Да, сигурно така ще стане — въздъхна Харшо. — Но не е ли възможно да махнеш само оръжието? Без да „спираш“ човека, без да го убиваш. Остави го да си живее.
— Ще бъде по-лесно, отколкото да правя и двете неща наведнъж. Джубал, само че… ако го оставя в тялото му, той пак ще може да нарани Джил. Така гроквам.
Харшо си напомни, че мъжът с бебешки наивното лице пред него не е нито бебе, нито наивник. По-точно, усвоил е сложна култура, за която самият Харшо подозираше, че далеч е изпреварила човешката по непонятни пътища… и че тези невинни думи чува от устата на свръхчовек. Поне по нищо не отстъпваше на супермените от комиксите. Много внимателно избра какво да каже, защото замисляше опасен експеримент.
— Майк, когато се изправиш пред… „изпитание“ и се налага да направиш нещо, за да защитиш Джил, не се колебай.
— Добре, Джубал.
— И не се тревожи, че може да похабиш храна. Не мисли за нищо друго. Защити Джил.
— Аз винаги ще защитавам Джил.
— Чудесно. Но да речем, че някой се прицели с пистолет или просто го държи. Да предположим, че не искаш да убиеш този човек, но се налага да отстраниш пистолета. Ще успееш ли?
Майк помълча.
— Мисля, че грокнах. Пистолетът е лошо нещо. Но е възможно да има необходимост човекът да остане в тялото си. — Пак се замисли. — Ще успея.
— Добре. Майк, сега ще ти покажа друг пистолет. Лошо нещо.
— Да, пистолетът е лошо нещо. Ще го махна.
— Но не го прави веднага, щом видиш пистолета.
— Да не го правя?
— Точно така. Ще вдигна пистолета и ще се опитам да го насоча към тебе. Преди да успея, ти трябва да си махнал оръжието. Но не ме спирай, не ме наранявай, не ме убивай, не ми прави нищо. И недей да ме хабиш като храна.
— О, никога не бих постъпил така — тържествено заяви Майк. — Братко Джубал, когато се обезтелесиш, надявам се, че ще бъда допуснат да вкуся от тебе, да те съхранявам и възхвалявам с всяка хапка… докато те грокна в пълнота.
Харшо потисна рефлексите си и отговори сериозно:
— Благодаря ти, Майк.
— Аз ти дължа признателност, братко. А ако аз бъда избран преди тебе, надявам се и ти да ме сметнеш достоен за грокване. Да ме споделиш с Джил. Нали ще ме споделиш с нея? Моля те.
Харшо стрелна с поглед Джил — лицето й беше безметежно. Предположи, че като медицинска сестра е обръгнала на всичко.
— Ще те споделя с Джил — отвърна на Майк. — Само че никой от нас няма да бъде храна още дълго. Сега ще ти покажа оръжието, а ти чакай, докато ти кажа… после бъди много внимателен, защото трябва да свърша много неща, преди да съм готов за обезтелесяване.
— Ще внимавам, братко.
— Добре. — Харшо отвори чекмедже. — Погледни тук, Майк. Виждаш ли го? Ще го извадя. Но не прави нищо, преди да ти кажа. — Той хвана дръжката на стария полицейски револвер. — Подготви се… Сега!
Джубал се постара да завърти цевта към Смит, но ръката му беше празна. Усети се, че трепери.
— Идеално! — одобри веднага. — Махна го, преди да се прицеля.
— Щастлив съм.
— И аз. Дюк, камерите дали хванаха това?
— Ъхъ.
— Добре — въздъхна Харшо. — Това беше всичко, деца. Вървете да се забавлявате.
— Шефе — помоли Ан, — после ще ми кажеш ли какво е записано?
— Защо не останеш да прегледаме касетите?
— А, не! Не мога да гледам запис на нещо, на което съм била Свидетел. Но искам да знам ще проличи ли от касетите дали съм се побъркала.
— Дадено.
Тринадесета глава
Когато останалите излязоха, Харшо отвори уста да поиска нещо от Дюк, но вместо това каза наежено:
— Какво си се вкиснал?
— Шефе, кога ще се отървем от тоя вампир?
— „Вампир“ значи?! Ама че си нахален селяндур!
— Добре де, к’во като съм от Канзас? Там поне нямаме човекоядци. Докато тоя не се разкара, аз ще ям в кухнята.