— Нима? — вледеняващо изрече Харшо. — Ан ще ти приготви последния чек след пет минути. Не ти трябват повече от десет, за да си прибереш комиксите и другата риза.
Дюк престана да се занимава с видеото.
— А, не съм казвал, че напускам.
— Синко, думите ти означаваха точно това за мен.
— Но… к’во пък толкоз? Често си ям в кухнята.
— Сега е друго. Никой, живеещ под моя покрив, не отказва да се храни с останалите. Аз съм представител на почти изтребен вид — старомоден джентълмен. Следователно мога да бъда неумолим кучи син, ако така ми е изгодно. Както в момента… Защото никой суеверен, тесногръд простак не може да ми нарежда кой ще се храни на моята маса. Споделял съм трапезата с грешници, но никой няма да ме обвини, че съм ял от една пита с фарисеи.
Дюк проточи намусено:
— Май трябва да ти прасна един в мутрата… и тъй щеше да стане, ако ми беше на годините.
— Нека това не те възпира. Да не излезе, че съм по-корав, отколкото си мислиш. Ако ли не, като чуят шума, другите ще довтасат. Убеден ли си, че ще се справиш с Човека от Марс?
— С него? Ще го потроша с една ръка.
— Вероятно… ако успееш да го пипнеш.
— Сериозно?
— Видя как се опитах да насоча оръжие към него. Дюк… къде е този револвер? Хайде, намери го. И после ми кажи дали ще потрошиш Майк. Но първо намери револвера.
Дюк пак се зае с видеото.
— Фокус. На записа ще си проличи.
Харшо натърти:
— Дюк, стига си се занимавал с това нещо. Седни. Аз ще се погрижа за касетите, когато си тръгнеш.
— К’во? Джубал, да не си пипнал апарата. Само го разваляш.
— Казах ти да седнеш.
— Ама…
— Дюк, ако ми щукне, ще пръсна тази проклетия на парчета. Не приемам услуги от човек, който вече е напуснал дома ми.
— Как ли пък не! Истината е, че те удари дамлата и ме уволни за нищо.
— Седни, Дюк — кротко помоли Харшо, — и нека се опитам да ти спася живота… или да те изпъдя оттук възможно най-бързо. И не се бави заради багажа си. Може да не живееш достатъчно дълго, за да ти потрябва.
— Какви ми ги дрънкаш, по дяволите?
— Изразих се съвсем точно. Няма никакво значение дали сам си напуснал или съм те уволнил. Отказа се от работата тук, когато заяви, че няма да се храниш с всички. И все пак ще ми е неприятно да те убият, докато си в моето имение. Затова седни и нека се постараем да избегнем тази опасност.
Дюк като че се стъписа. И седна. А Харшо продължи:
— Ти воден брат ли си на Майк?
— А? Не съм, разбира се. Чух за тия щуротии, ама не виждам смисъл.
— Смисъл има и никой не те е питал какво мислиш. Твърде си невеж, за да изслушам мнението ти. — Веждите на Харшо се събраха над носа. — Дюк, нямам никакво желание да те уволня, защото поддържаш всичко в изправност и ми спестяваш ядовете с механичните глупости. Обаче съм длъжен да те махна оттук, докато си жив и здрав. После ще проверя още кой не е воден брат на Майк… и или ще се погрижа да станат, или ще изгоня и тях. — Джубал сърдито си дъвчеше устните. — Може би ще е достатъчно да изтръгна обещание от Майк да не посяга на никой без мое разрешение. Хъм… не, тук скоро ще се забъркат едни каши, а той лесно греши в преценката си. Да речем, че ти… или Лари, защото няма да си тук, награби Джил и я хвърли в басейна. Може да направи компания на револвера, преди Майк да осъзнае, че Джил не е била заплашена от нищо. Само че Лари има право да си изкара докрай живота, а не да го загуби заради моята небрежност. Дюк, аз оставям всеки сам да се издъни, но това не ме оправдава, ако натикам тротилов калъп в ръцете на бебе.
— Шефе, съвсем си оплел конците — бавно каза Дюк. — Майк никому нищо лошо няма да стори… е, от тия канибалски приказки ми се гади, ама не ме разбирай накриво. Знам, че е дивак и на нищо свястно не са го научили. Той си е кротък като агънце.
— Така ли мислиш?
— Абсолютно.
— Гледай ти… Имаш пушки в стаята си. Аз пък ти казвам, че Майк е опасен. Откривам ловния сезон за марсианци. Вземи пушка, слез при басейна и го гръмни. Хич не се тревожи за законите, аз ти гарантирам, че няма да те осъдят. Хайде де!
— Джубал, ти се майтапиш.
— Май не ми е до майтапи. Защото не можеш да го застреляш. Опиташ ли се, пушката ще отиде при онзи револвер, а връхлетиш ли Майк изневиделица, и ти ще изчезнеш. Изобщо не ти е ясно с кого си имаш работа. Майк не е „кротък като агънце“, нито е дивак. Подозирам, че ние сме диваците. Отглеждал ли си змии?
— Ъх… не!
— Аз пък имах няколко като хлапе. И една зима във Флорида си хванах нещо, което помислих за алена змия. Знаеш ли как изглеждат?
— Хич не понасям змии.
— Ето, още един предразсъдък. Повечето са безобидни, полезни и е страхотно забавление да се грижиш за тях. А алената змия е истинска красавица — на червени, черни и жълти петна. И не е злобна. Лесно се гледа. Мисля, че онзи дребосък ме харесваше. Знаех как да се справям със змиите, за да не ги дразня и да не им позволя да ме ухапят, защото и зъбите на неотровните змии не са много приятни. А този хубавец ми стана любимец. Носех го навън, показвах го на хората, позволявах му да се увива около ръката ми. И веднъж се случи да покажа колекцията си на херпетолог от зоопарка в Тампа. Естествено, първа беше алената змия. Онзи човек едва не изпадна в истерика. Моят любимец се оказа коралова змия — най-страшната в цяла северна Америка. Разбра ли какво исках да ти кажа?