— Че е опасно да отглеждаш змии? Това и аз можех да ти го кажа.
— Ох, за Бога! Имал съм гърмящи змии и водни мокасини. Отровната змия не е опасна повече от заредена пушка, стига да внимаваш. Но онази коралова змия беше опасна, защото не подозирах какво може да ми направи. Ако в невежеството си се бях отнесъл нехайно към нея, можеше да ме убие съвсем невинно, както котенце си пуска ноктите. Същото се опитвам да ти набия в главата за Майк. Изглежда като съвсем обикновено момче — доста хилав, непохватен, ужасно невеж, но и схватлив, покорен, жаден за знания. Само също като моето змийче, Майк не е съвсем това, което виждаш. Ако няма доверие в тебе, може да стане по-смъртоносен и от кораловата змия. Особено ако си помисли, че искаш да навредиш на някой от водните му братя — на Джил… или на мен. — Харшо поклати глава. — Дюк, ако си беше отпуснал ръката да ме цапардосаш и Майк стоеше до вратата, щеше да умреш, без да усетиш какво става, а аз не бих имал време да го спра. После Майк щеше да се извини за „похабената храна“, а именно — за твоите месести телеса. Но изобщо нямаше да е гузен, че те е лишил от живот, защото ти би му натрапил тази неизбежност… а дори и за тебе не би било важно. Нали разбираш, момчето вярва, че душата е безсмъртна.
— И к’во? Аз също вярвам. Обаче…
— Нима? — мрачно подхвърли Джубал. — Чудя се.
— И още как вярвам! Е, не се отбивам често в църква, ама съм възпитан както си трябва. Не съм си загубил вярата.
— Добре. Само че никога не съм разбирал как е възможно Бог да очаква създанията му да подберат единствената праведна религия според вярата си… това ми се струва доста мърляв начин да управляваш цяла вселена. Все едно. Щом вярваш в безсмъртието, няма защо да се безпокоим, че твоите предразсъдъци ще причинят скоропостижната ти гибел. Какво предпочиташ — да те погребем или да те изгорим?
— Ох, да му се не види, стига си ме баламосвал.
— Нямам такова намерение. Щом упорстваш да смяташ една коралова змия за безобидния й ален двойник, не мога да ти осигуря безопасност. Всяка твоя глупост може да се окаже последна. Само ти обещавам, че ще попреча на Майк да те изяде.
Долната челюст на Дюк увисна, после той забълва несвързани мръсотии. Харшо го изслуша и каза сопнато:
— Добре, спирай вече. Разбирай се с Майк както на тебе ти отърва. — Наведе се над видеото. — Искам да видя тези записи. Проклятие! — добави след секунда. — Тази гадост ме одра.
— Ами то не става насила. Ей тъй трябва…
Дюк натисна нужния бутон и пъхна касета. Никой повече не отвори дума за това дали Дюк още работи за Джубал. Апаратът беше преносим стереоизлъчвател. Скоро вече гледаха отново събитията, предшествали изчезването на празния кашон от бренди. Джубал видя как кашонът литна към главата му, после примигна и се стопи насред стаята.
— Ан ще се зарадва, че камерите потвърждават нейното свидетелство. Дюк, я да го пуснем пак по-бавно.
— Готово. — Дюк пренави касетата и обяви: — Десет към едно.
Същата сцена, но без звук. Кашонът мудно се отдели от ръцете на Джил, понесе се към главата на Джубал и в един миг вече не съществуваше. Но сега пролича как се смалява, докато стана невидим.
— Дюк, може ли да се забави още повече?
— Почакай малко. Това стерео се е скапало.
— Какво?
— Да пукна, ако знам защо не работи. При нормална скорост май всичко беше наред. А на забавена перспективата все едно се обърна с хастара навън. Тоя кашон отпраши надалеч със страшна сила, ама пак изглежда по-близо до нас от стената. Ами да, обърнат паралакс. Но изобщо не съм бърникал касетата.
— О, тъй ли било. Задръж, Дюк. Пусна касетата от другата камера.
— Ясно. Ще видим същото, ама под прав ъгъл и тоя път ще е нормално, а не като скапаната касета. — Дюк смени касетата. — Отначало го ускорявам и забавям накрая, става ли?
— Хайде.
Същата сцена от друг ъгъл. Когато обемното изображение на Джил сграбчи кашона, Дюк отново забави скоростта. Видяха как кашонът изчезна в далечината. Дюк се разпсува.