— И втората камера се е прецакала.
— Как така?
— Ами снимано е отстрани, значи кашонът трябваше да изскочи от кадъра. А той пак отпраши право пред нас, нали и ти го видя?
— Вярно е — съгласи се Джубал. — „Право пред нас“.
— Не може да стане тъй и от двата ъгъла.
— Защо пък да не може? Точно това стана. Чудя се — добави Харшо, — ако имахме доплерови радари вместо камери, какво ли биха показали?
— Де да знам. Но тия камери ще ги разглобя до последното винтче.
— Не си пилей времето.
— Ама нали…
— Дюк, нищо им няма на камерите. Кое е под прав ъгъл спрямо всичко останало?
— Не ме бива по гатанките.
— Можех да те препратя при господин Квадратков от Плоскоземия, но ще ти отговоря все пак. И така, кое е перпендикулярно на всяко друго нещо? Отговорът — два трупа, един револвер и празен кашон.
— Шефе, к’ви ги приказваш?
— По-ясно не съм се изразявал през живота си. Опитай се да повярваш на очите си, вместо да обвиняваш камерите, защото са показали нещо неочаквано за тебе. Да видим и останалото.
Харшо не забеляза нищо ново. Увисналият под тавана пепелник бе извън кадъра, но пък мързеливото му спускане към бюрото бе запечатано на лентата. Стереоизображението на револвера беше малко, но доколкото успяха да го различат, оръжието се смали в далечината, без да помръдне от мястото си. Харшо остана доволен, защото до последния миг стискаше с все сила дръжката на револвера… ако „доволен“ беше подходящата дума в случая.
— Дюк, искам копия от всичко това.
Другият се поколеба.
— Е, още ли работя тук?
— Какво? Ох, по дяволите! Не можеш да ядеш в кухнята и точка по въпроса. Забрави засега предразсъдъците си и ме изслушай.
— Ами слушам те.
— Когато Майк помоли за привилегията да хапне от жилавите ми старчески меса, той ми оказа най-голямата чест, която познава, но според втълпените му норми. Направи ми най-възвишен комплимент и всъщност ме помоли за благодеяние. Не е важно какво мислят в Канзас. Майк живее според ценности, които е усвоил на Марс.
— Предпочитам Канзас.
— Ами и аз — призна си Джубал. — Но нито ние двамата, нито Майк е бил свободен да избира. Почти е невъзможно да се отърсиш от наученото в най-ранните години. Дюк, не можеш ли да проумееш най-после, че ако ти беше възпитан от марсианци, щеше да имаш същото отношение към храната и изяждането й?
Дюк завъртя глава.
— Няма да ме минеш, Джубал. Вярно, почти всичко у Майк се дължи на гадния му късмет, че не е израснал сред цивилизовани хора. Но това с човекоядството е друго. То си е инстинкт.
— Инстинкт! Дрън-дрън!
— Тъй си е. Не ме е научила мама да не ставам канибал. Да пукна, ако не съм си знаел винаги, че това е гнусен грях. Само като си помисля и ще си изповърна червата. То си е инстинкт, от най-основните.
Джубал изпъшка.
— Дюк, как си могъл да научиш толкова неща за машинариите, а не знаеш какво цъка в собствената ти глава? Не е било нужно майка ти да казва: „Миличък, не си яж приятелчетата, не е прилично“. Защото просто си попил това правило с цялата култура, също като мен. Вицове за канибали и мисионери, анимационни филмчета, приказки, романи на ужаса и какво ли още не. Глупости, синко, това не може да бъде инстинкт. Канибализмът е бил най-разпространеният обичай в историята, във всяко разклонение на човешката раса. Сред твоите праотци, сред моите, изобщо сред всички.
— Да, може би е вярно за твоите деди.
— Хъм. Нали си ми казвал, че имаш индианска кръв?
— Ами да. Една осма. Какво от това?
— Значи, макар и двамата да имаме канибали в родословието си, вероятно твоите са правили това съвсем доскоро, защото…
— Ах ти, плешив, дърт…
— Изпусни парата! Ритуалният канибализъм е бил разпространен сред културите на всички коренни жители на Америка. Ако искаш, порови се в книгите. И понеже сме североамериканци, твърде възможно е да имаме и по нещо африканско в произхода си, без да подозираме… а там е било същото. Но ако ще да сме с чисто нордическо потекло (което е пълна глупост, защото расите се смесват много по-често, отколкото е признато), пак ще знаем само от кои канибали произхождаме… защото всяко човешко племе е било засегнато от този обичай. Дюк, безсмислено е да твърдиш, че нещо е „против инстинктите ти“, щом са го вършили стотици милиони хора.
— Но… Добре де. Знаех си аз, че не мога да те надприказвам. Ти всичко извърташ по твоему. Нека дедите ни да са били непросветени диваци… И к’во? Сега нали сме цивилизовани. Или поне аз.
— Намекваш, че аз не съм — ухили се Джубал. — Синко, да оставим настрана моя условен рефлекс да не си похапна пушен бут от… да речем, от тебе, както и набитите в главите ни предразсъдъци. Смятам табуто върху човекоядството за превъзходна идея, точно защото не сме цивилизовани.