Тази система беше непозната на Марс. Старите биха имали полза от пляскачи, колкото змия от обувки. Все още телесните марсианци биха могли да се възползват от услугите на пляскачи, но не го правеха. Щеше да е напълно несъвместимо с начина им на живот.
Ако някой марсианец имаше нужда от няколко минути или години, за да се отдаде на размисъл, точно това правеше. Желаещите да говорят с него приятели просто изчакваха. Имаха цяла вечност на разположение, значи не се налагаше да бързат. Всъщност нямаха представа какво е бързане. Скоростта, ускорението, едновременността и други подобни абстракции бяха част от марсианската математика, но не засягаха чувствата на марсианците.
Напротив, неспирната припряност на човешкото битие идваше не от математическата необходимост, а от трескавата забързаност, заложена в разделението на човечеството на два пола.
Системата на пляскачите се е развила постепенно на планетата Земя. Имало е времена, когато всеки земен владетел публично раздавал правосъдие, затова и последният сред поданиците му можел да се яви пред него без намесата на посредник. Остатъци от тази уредба се съхранили и когато не останали много монарси по планетата — по-умните градоначалници оставяли вратите си отворени за всяка танцьорка от таверна или бездомник, дълго след началото на двадесети век. Последните спомени за този принцип били мумифицирани в първата и деветата поправки към конституцията на Съединените щати, по-късно отменени от съответните членове в законите на Световната федерация.
По времето, когато „Защитник“ се върна на Земята, принципът за свободен достъп до властителите беше мъртъв на дело, независимо от формалната система на държавно управление. А значимостта на отделния човек се мереше по слоевете пляскачи, преграждащи пътя на простолюдието към него. Представяха ги с названия като административни помощници, лични секретари, секретари на личните секретари, сътрудници по връзките с обществеността, служители в приемните и така нататък… но всички бяха „пляскачи“, защото имаха правото на своеволна забрана за достъп отвън.
Тези мрежи от чиновници доведоха до появата на неофициални лица, които „пляскаха“ Големия човек без позволение от явните пляскачи — на светски сборища, или защото можеха да проникват при него през задния вход, или защото разполагаха с известен на малцина телефонен номер. Наричаха ги „познат от голф-клуба“, „лобист“, „влиятелна личност“, „господин пет процента“ и как ли не още. И около тези пляскачи постепенно се оплитаха мрежи, докато те станаха почти толкова недостъпни, колкото и Големия човек. Така че вече имаше вторично породени чиновници, заети със заобикаляне на преградите, поставени от първичните. Около някой извънредно влиятелен индивид лабиринтът от неофициални пляскачи ставаше не по-малко заплетен от официалните ешелонирани защитни линии около просто много важните администратори.
Доктор Джубал Харшо, професионален клоун и любител на подмолните занимания, житейски паразит по личен избор, имаше почти марсианско отношение към „бързането“. Съзнаваше, че не му остава много живот, а му липсваше и марсианската, и канзаската вяра в безсмъртието, затова си постави за цел да преживее всеки златен миг, сякаш е вечност, без страх и надежда, но с почти порочно наслаждение. Разполагаше с нещо далеч по-просторно от бъчвата на Диоген, но и не толкова внушително като някогашния храм на удоволствията на хан Хубилай. Най-обикновено имение — няколко десетки декара, заобиколени от ограда под напрежение, къща с около четиринадесет стаи, с твърде деловити секретарки и други съвременни удобства. За да издържа това сурово в простотата си гнезденце, както и разнообразните си наемни работници, той влагаше минимум усилия срещу максимум отплата, защото му беше по-лесно да е богат, отколкото беден. Харшо желаеше да живее в ленив разкош и да прави само онова, което беше приятно на самия Харшо.
Затова се наскърби, когато обстоятелствата го принудиха да се разбърза и за нищо на света не би си признал, че се забавлява страхотно.
А тази сутрин се налагаше да поговори с главния администратор на планетата. Знаеше, че системата от пляскачи прави такъв контакт почти неосъществим. А Харшо се гнусеше дори от мисълта да се заобиколи с пляскачи, съответстващи на собственото му положение в обществото. Сам отговаряше на обажданията, ако беше до апарата, защото така получаваше възможността да се държи грубо с някой непознат, позволил си да наруши спокойствието му без причина… според разбиранията пак на Харшо. Известно му беше, че в Двореца на властта положението е съвсем друго. Господин генералният секретар не се занимаваше лично с обажданията. Но Харшо бе надхитрял всякакви правила и то десетилетия наред. Затова след закуска се зае весело с новата задача.