— Прав си! Давай нататък!
— …в такъв щастлив миг. Но нека никога не забравяме, че…
Джубал изключи звука от колоните.
— Майк, не са ти нужни подобни глупости.
— Не са ми нужни?
— Ами… — Да му се не види, момчето все някога трябваше да научи, че и това го има по света. — Добре де, гледай. Но ела да поговорим после.
— Ще дойда.
Харшо се канеше да подхвърли още някой съвет срещу склонността на Майк да разбира всичко буквално, но музиката по видеофона затихна и на екрана се появи мъж на около четиридесет години, на когото Джубал веднага лепна етикета „ченге“, затова побърза да каже нападателно:
— Но вие не сте Гил Беркуист!
— А вие защо толкова се интересувате от Гилбърт Беркуист?
Джубал отвърна с насилено търпение:
— Искам да говоря с него. Добри ми господине, вие обществен служител ли сте?
Мъжът се поколеба.
— Да. Вие трябва да…
— Никакво „трябва“! Аз съм гражданин и от моите данъци си получавате заплатата. Цяла сутрин не мога да осъществя най-просто обаждане по видеофона. Прехвърлят ме от едно говедо с мозък на муха към друго, и всички до един са се присламчили към държавната хранилка. Сега пък се появихте вие. Кажете ми името си, длъжността и служебния номер. След това искам да говоря с господин Беркуист.
— Не отговорихте на въпроса ми.
— Хайде по-полека! Не съм длъжен, защото съм частно лице, а вие не сте. Всеки гражданин има правото да зададе въпрос като моя на всеки държавен служител, съгласно присъдата по делото „О’Кели срещу щата Калифорния“, 1972 година. Настоявам да ми се представите — име, длъжност, номер.
Мъжът продължи безизразно:
— Вие сте доктор Джубал Харшо и се обаждате от…
— А, затова ли протакахте? Глупаво. Адресът ми е достъпен във всяка библиотека, пощенска служба или телефонен справочник. И всеки знае кой съм, ако може да чете. Вие грамотен ли сте?
— Доктор Харшо, аз съм полицейски служител и изисквам вашето съдействие. Каква е причината да…
— Стига, господине! Аз съм юрист. Гражданите са длъжни да съдействат на полицията само при определени обстоятелства. Например, при преследване на опасен престъпник, но и в такъв случай полицейският служител пак е длъжен да се идентифицира с документи. Преследвате ли някого, господине? Нима ще изскочите през този проклет уред, за да продължите гонитбата? Второ, гражданинът може да бъде помолен за съдействие, в разумни граници, определени от закона, при разследване на…
— Това е именно разследване.
— На какво, господине? Преди да изискате съдействието ми, трябва да ми се представите, като потвърдите думите си, да заявите с каква цел задавате въпросите си и ако настоявам — да посочите съответните членове от законите, за да ме убедите, че съществува „разумна необходимост“ да ви помогна. Нищо подобно не правите. Сега искам да говоря с господин Беркуист.
Мускулите по челюстите на мъже се издуха, но той отговори:
— Аз съм капитан Хайнрих от Федералното бюро на специалните служби. И фактът, че ви свързаха с мен, след като сте се обадил в Двореца, би трябвало да ви убеди, че съм този, за когото се представям. Все пак…
Той извади кожен калъф, разтвори го и показа пред камерата служебната си карта.
— Така да бъде, господин капитан — навъсено промърмори Харшо. — Сега ще обясните ли защо ми пречите да говоря с господин Беркуист?
— Господин Беркуист не е тук в момента.
— Защо не ми казахте веднага? Прехвърлете обаждането към някой с неговия ранг. Говоря за хората, пряко подчинени на генералния секретар, какъвто е Гил. Не искам пак да ми губи времето някой младши помощник, който няма право и носа си да издуха без разрешение! Щом Гил не си е на мястото, за Бога, свържете ме с човек, поне равен на него!
— Вие сте поискал да говорите с генералния секретар.
— Точно така.
— Добре, значи можете да ми обясните по какъв въпрос го търсите.
— А мога и да не ви обясня. Вие да не сте от доверените му помощници? Да не споделя държавните тайни с вас?