— Това няма значение.
— Напротив — има! Много добре знаете това, щом сте полицейски служител. Ще обясня на лице, за което ми е известно, че има достъп до поверителни материали и се ползва с доверието на генералния секретар. При това ще споделя само толкова, колкото е необходимо, за да бъда свързан лично с генералния секретар. Сигурен ли сте, че не мога да открия господин Беркуист?
— Напълно.
— Значи ще трябва да е някой друг от неговия ранг.
— Щом е такава тайна, не би трябвало да я обсъждате по видеофона.
— Драги ми капитане! Щом сте проследили откъде се обаждам, значи ви е известно и че имам оборудването за максимална защита на разговора.
Офицерът от специалните служби сякаш не чу забележката.
— Докторе, ще говоря откровено. Докато не ми обясните подбудите си, доникъде няма да стигнете. Обадите ли се пак, отново ще ви свържат с моя кабинет, ако ще да опитвате сто пъти. Ще бъде все същото, докато не станете по-сговорчив.
Джубал се засмя доволно.
— Няма да се наложи, защото волно или неволно изтървахте единственото сведение, от което имахме нужда, преди да пристъпим към действие, стига да се наложи. Мога да ги възпра до края на деня… но паролата вече няма да е „Беркуист“.
— За какво говорите, по дяволите?!
— Моля ви, господин капитан! Не по тази толкова незащитена линия! Вие знаете — или поне би трябвало да знаете, — че съм старши философункулист на редовна служба.
— Бихте ли повторил това?
— Вие не сте ли учил амфигория? Какво ли преподават в училище напоследък! Върнете се при детските си игрички, нямам нужда от вас.
Джубал прекъсна връзката, включи видеофона на десетминутен отказ от приемане на обаждания и каза:
— Съберете се насам, деца.
Върна се на шезлонга си до басейна. Предупреди Ан да държи под ръка тогата си на Свидетел, поиска от Майк да не се отдалечава прекалено и даде нарежданията си на Мириам относно видеофона. После се отпусна.
Не беше недоволен. Не очакваше веднага да стигне до генералния секретар. Но първото разузнаване вече откри слабо място в стената около главния администратор и той очакваше спречкването му с капитан Хайнрих да предизвика обаждане от по-високо равнище.
Дори това да не станеше, размяната на любезности с ченгето от специалните служби беше достатъчна да му сгрее душата. Харшо бе убеден, че някои крака са просто създадени за настъпване, в името на общото благо и за да бъде натрит вирнатият нос на бюрократите. Оказа се, че и мазолите на капитан Хайнрих направо плачеха да се разходи по тях.
Обаче пак започна да се пита колко ли още можеше да изчаква? Освен че фитилът на неговата „бомба“ скоро щеше да угасне, оставаше обещанието пред Джил да направи нещо за Какстън, а и вече си имаше ново главоболие — Дюк не беше в имението.
Джубал не знаеше дали се е махнал само за един ден или завинаги. На вечеря го видя, а на закуска — не. В дома на Харшо това не беше нищо особено и засега никой май не се притесняваше от отсъствието на Дюк.
Джубал хвърли поглед към басейна, видя опита на Майк да повтори точно гмуркането на Доркас и си призна, че съзнателно не попита за Дюк цяла сутрин. Все едно да се осведоми от мечката-стръвница виждала ли е заблуденото агънце. Току-виж, мечката отговорила. Е, имаше само един начин да се пребори с нерешителността.
— Майк! Ела тук.
— Идвам, Джубал.
Човека от Марс изскочи от басейна и затича към него като любвеобилно кутре. Харшо го огледа — момчето натрупа десетина килограма, откакто дойде, при това само мускули.
— Майк, знаеш ли къде е Дюк?
— Не, Джубал.
Ами край на въпросите. Смит не владееше изкуството на лъжата. Или не, почакай! Харшо си припомни навика на момчето да отговаря като компютър само за каквото го питаха… а и не знаеше къде е изчезнал проклетият кашон.
— А кога го видя за последен път?
— Видях Дюк да се качва по стълбата, когато аз и Джил слизахме, тази сутрин, за да приготвим закуската. — Майк добави гордо: — Аз помогнах.
— Тогава ли видя за последно Дюк?
— Оттогава не виждам Дюк. Гордо изгорих една филийка.
— Не се съмнявам. Ще станеш чудесен съпруг на някоя жена, ако не внимаваш.
— О, изгорих я най-внимателно.
— Джубал…
— Какво има, Ан?
— Дюк хапна много рано и отпраши към града. Мислех, че знаеш.
— Ами май трябваше да тръгне по обяд — измъкна се Харшо.
Сякаш изведнъж се отърси от тежък товар. Не че особено държеше на Дюк… естествено! От години не допускаше някой да има значение за него. Но все пак се тревожеше. Е, съвсем малко.
Какви закони нарушаваш, ако завъртиш някого под прав ъгъл спрямо всичко останало?
Не е убийство, защото момчето е действало при самоотбрана или при защита срещу посегателство върху друг човек — тоест Джил. Дали пък в случая не важаха законите на щата Пенсилвания срещу магьосничеството… би било интересно да види как ще формулират обвинението.