— Братко Джубал, опитвам се… Но не гроквам как това може да е вярно. В моята раса Старите винаги говорят вярно. А твоята раса…
— Задръж, Майк!
— Моля?
— Когато казваш „моята раса“, мислиш си за марсианците. Но ти не си марсианец. Ти си човек.
— А какво е „човек“?
Джубал изпъшка. Сигурен беше, че момчето може да му издекламира всички определения за думата, които е намерил в речниците. И Смит никога не питаше, само за да досажда. Искаше информация и очакваше, че Джубал я има.
— Аз съм човек, ти си човек, Лари е човек.
— Ан човек ли е?
— Ъ-ъ… Ан е женско човешко същество. Тя е жена.
(— Благодаря, Джубал.
— Млъкни, Ан!)
— А едно бебе човек ли е? Виждал съм ги и на снимки, и по проклетото дрън… по стереовизията. Бебето е различно от Ан… а Ан не прилича на тебе… нито ти си като мен. Бебето човек от гнездото ли е?
— Е… да, бебето е човек.
— Джубал, мисля, че и марсианците са човеци. Не е във формата. Защото човек не е формата. Човек е грокване. Вярно ли говоря?
Джубал си каза, че е крайно време да напусне Философското дружество и да се заеме с плетене на дантели! Какво означаваше „грокване“? От цяла седмица използваше тази дума… но не я грокваше. А какво е „човек“? Двукрако без пера? Божият образ и подобие? Или случаен резултат от „оцеляването на най-приспособените“ — обяснение, което се опираше на самото себе си? Същество, обременено от смъртта и данъците? Както изглеждаше, марсианците бяха надмогнали смъртта и нямаха пари, собственост, нито правителство от която и да е човешка разновидност… тогава как да имат и данъци?
Но момчето беше право. Не формата определяше човека, както не бутилката определя дали е добро виното в нея. Можеш дори да извадиш човека от бутилката му, като онзи окаяник, „спасен“ от руснаците — поставили мозъка му в стъкловидна обвивка, от която стърчат жици, достатъчни за телефонна централа. Ей богу, гадна шегичка! Джубал се чудеше дали и нещастникът оценява черния хумор на положението си.
Но какво, от гледната точка на един марсианец, отличава човека от другите животни? Дали една раса, овладяла левитацията (и още кой знае какво) ще се впечатли от инженерните чудеса? И кое ще предпочете — Асуанския язовир или хилядите километри на Големия коралов риф? А човешкото самосъзнание?… Чисто залъгване. Кой би могъл да докаже, че китовете или секвоите не са философи и поети далеч над човешкото равнище?
Но в едно хората са ненадминати. Проявяват неизчерпаемо хитроумие в изобретяването на все по-мащабни и ефикасни средства да се изтребват, поробват, тормозят и изобщо да бъдат непоносима досада за самите себе си. Човекът е най-мрачната шега. Нали и самата основа на хумора е…
— Човекът е животното, което се смее — заяви Джубал.
Майк помисли и каза:
— Значи аз не съм човек.
— Че защо да не си?
— Не се смея. Чувах смях и той ме плашеше. После грокнах, че не наранява. Опитах да се науча…
Смит отметна глава назад и нададе грозен кикот. Харшо си запуши ушите.
— Стига!
— Нали чу — печално промълви Майк. — Не мога да го правя вярно. Значи не съм човек.
— Чакай малко, синко. Още не си се научил… а и никога няма да стане, като опитваш насила. Но ще се научиш, обещавам ти. Ако живееш достатъчно дълго сред нас, някой ден ще разбереш колко сме смешни. Тогава ще се засмееш.
— Ще се смея?
— Да. Не се тревожи, остави го да се случи естествено. Синко, дори един марсианец ще го напуши смях, щом успее да ни грокне.
— Ще чакам — кротко се съгласи Смит.
— А дотогава не се съмнявай, че си човек. Такъв си. Роден от жена и обречен на несгоди… някой ден ще грокнеш в пълнота и ще се кикотиш до насита, защото човекът е животно, което се присмива на себе си. Нищо не мога да кажа за твоите марсиански приятели. Но гроквам, че може и да са „хора“.
— Да, Джубал.
Харшо се заблуди, че трудният разговор е отминал и си отдъхна. Не се бе притеснявал така от онзи отдавнашен ден, когато неговият баща реши да му обясни как става онази работа при пчеличките, птичките и цветенцата… при това твърде късно.
Но Човека от Марс още не беше свършил.
— Братко Джубал, ти ме попита: „Кой е създал Света?“, а аз нямах думи, затова не грокнах вярно това като въпрос. Мислех думи.
— И какво?
— Ти ми каза: „Бог създаде Света“.
— Не, не! Казах, че макар твърденията на религиите да се различават помежду си, повечето от тях са единодушни, че Бог е създал Света. И ти казах, че не гроквам в пълнота, но „Бог“ е най-често употребяваната дума за това.
— Да, Джубал — съгласи се Майк. — Думата е „Бог“. — И добави: — Ти грокваш.
— Трябва да си призная, че изобщо не гроквам.