— Те всички са полицейски служители, действащи по моя заповед.
— Не знам какви са. Току-виж са взели под наем тези зле стоящи им клоунски дрешки от някоя костюмьорна. Да се придържаме към законите, господине! Нахълтахте в моя неприкосновена собственост. Казвате, че сте офицер от полицията и заявявате, че имате заповед за това нахлуване. Но аз твърдя, че сте правонарушители, докато не ми докажете обратното… следователно мога да упражня неотменното си право да ви прогоня със сила. Точно това ще направя след три секунди.
— Не бих ви съветвал.
— А кой сте вие, че да ме съветвате? Ако пострадам, опитвайки се да упражня това свое право, действията ви се превръщат в умишлено нападение, при това с употреба на смъртоносни оръжия, ако нещата в ръцете на онези магарета наистина са пушки, каквито изглеждат. И граждански, и углавен иск… охо, човече, направо ще ви съдера кожата и ще я просна за изтривалка! — Джубал сви юмрук и замахна с костеливата си ръка. — Напуснете моята земя!
— Момент, докторе. Ще го направим както вие искате.
Лицето на Хайнрих вече пламтеше, но той нито за миг не си изтърва нервите. Показа личните си документи, които Джубал прегледа небрежно и ги предаде на Ан за запаметяване. После каза цялото си име, заяви, че е капитан от полицията и служи във Федералното бюро на специалните служби, съобщи и служебния си номер. С каменно лице заповяда на всеки щурмовак, дори и на пилота, да мине през тази церемония по пилеене на време.
Когато свършиха, Джубал промълви любезно:
— А сега, господин капитан, с какво мога да ви бъда полезен?
— Имам заповед за задържането на Гилбърт Беркуист, с разрешение да претърся сградите и прилежащите земи в имението.
— Покажете я първо на мен, после на Свидетеля.
— Ще го направя. Имам и подобна заповед за задържането на Джилиън Бордмън.
— Коя?
— Джилиън Бордмън. Обвинена е в отвличане.
— Божичко!
— Още една за Хектър С. Джонсън… за Валънтайн Майкъл Смит… и една за вас, господин Джубал Харшо.
— За мен? Пак ли заради данъци?
— Не. Съучастник в едно, очевидец на друго… и аз лично щях да се погрижа да ви арестувам за съпротива срещу служители на реда, ако заповедта не правеше това излишно.
— О, стига, господин капитан! Оказвам ви пълно съдействие, откакто се идентифицирахте и започнахте да се държите в рамките на закона. Разбира се, ще ви съдя въпреки това… както и преките ви началници, и правителството — за незаконните ви действия досега. И не се отказвам от правото си да предявя искове за каквито и да било ваши действия отсега нататък. Хъм… дълъг списък сте приготвили. Ясно ми е защо докарахте и втора кола. Брей, твърде странно! Тази, ъ-ъ, госпожица… Баркмън ли беше?… е обвинена за отвличането на някой си Смит… но пък според другата заповед той обвинен за бягство. Обърках се.
— И двете обвинения са в сила. Той е избягал, а тя го е отвлякла.
— Няма ли да ви е малко трудничко да го докажете? А по какво обвинение Смит е бил задържан под стража? Доколкото виждам, това липсва в заповедта.
— Откъде да знам, по дяволите? Избягал е и толкова. Значи е беглец, укриващ се от правосъдието.
— Боже милостиви! Май ще се наложи да предложа услугите си като адвокат и на двамата. Интересно дело се очертава. Ако е допусната някаква грешка, не се знае какви последствия може да има.
Хайнрих се ухили неприязнено.
— Няма да ви е много лесно. И вие ще бъдете на топло по това време.
— О, не мисля, че ще остана дълго зад решетките. — Джубал повиши глас и се обърна към къщата. — Ако съдията Холънд ни слуша в момента, мисля, че в съда веднага ще започне процедура по изясняване законността на задържането ни. И ако куриерската кола на „Асошиейтид Прес“ случайно се окаже наблизо, няма да загубим никакво време за връчване на заповедите за освобождаването ни.
— Май и насън си оставате адвокатче, а, Харшо?
— Обида, драги ми господине. Няма да я пропусна.
— Голяма работа. Сами сме.
— Нима?
Петнадесета глава
Валънтайн Майкъл Смит изплува в мътната вода до най-дълбоката част на басейна, точно под трамплина, и се отпусна на дъното. Не знаеше защо неговият воден брат му каза да се скрие. Дори не знаеше, че се крие. Джубал поиска от него да остане в басейна, докато Джил дойде да го повика. Това беше достатъчно.
Сви се на кълбо, издиша въздуха от белите си дробове, глътна си езика, забави ударите на сърцето си и според всички външни признаци „умря“, само че не се обезтелеси. Реши да промени усещането си за време, докато секундите започнаха да се точат като часове, защото имаше много неща, за които да размишлява.