Но когато си преведе последния въпрос, у него се развихриха такива емоции, че едва не позволи на пулса си да се ускори. Спря се навреме и се укори, че е такъв непослушен съгнездник. И пак провери дали преводът е правилен.
Да, не бе допуснал грешка. Това женско същество му предлагаше вода. То искаше да се сближат.
Смит положи голямо усилие, за да подбере в бъркотията от значения подходящо тържествен отговор.
— Благодаря ви за водата. Дано винаги пиете до насита.
Сестра Бордмън като че се сепна.
— О, колко мило!
Тя намери чаша, напълни я с вода и му я подаде, но той каза:
— Отпийте вие.
„Дали пък не ме подозира, че искам да го отровя?“, учуди се Джилиън, но молбата му покоряваше сърцето. Тя отпи глътка, мъжът направи същото, после се отпусна доволно на леглото, сякаш бе постигнал нещо много важно. Джил си каза, че от това май няма да излезе приключение.
— Ами ако нямате нужда от още нещо, ще отида да си върша работата.
Обърна се към вратата, а той извика:
— Не!
— Какво има?
— Не си отивайте.
— Е… След малко ще трябва да изляза. Искате ли нещо?
Той я огледа от главата до петите.
— Вие… „жена“ ли сте?
Въпросът стъписа Джилиън Бордмън. Първото й хрумване бе да отговори с насмешка. Но сериозното лице и странно смущаващите очи я възпряха. Поне с чувствата си долови, че невероятният слух за този пациент си е чистата истина. Той не знаеше какво е жена. Затова му отговори внимателно:
— Да, жена съм.
Смит продължаваше да я зяпа втренчено. Джил вече се притесняваше. Не се учудваше, когато мъжкарите я оглеждаха, но това приличаше по-скоро на изследване под микроскоп. Накрая се отърси от вцепенението.
— Поне приличам на жена, нали?
— Не знам — бавно отвърна Смит. — Как изглеждат жените? Какво ви прави жена?
— Що за чудо! — По-шантав разговор с мъж не бе преживявала от дванадесетия си рожден ден. — Нима очаквате да се съблека, за да ви покажа!
Смит се забави с разнищването и превода на тези символи. Изобщо не можа да грокне първата група. Дали беше от формалните звуци, които хората издаваха… но бе изречена твърде натъртено, също като последно общуване преди оттеглянето. Вероятно се бе отклонил толкова далеч от правилното общуване с женско същество, че сега това пред него вече беше готово да се обезтелеси.
Но Смит не искаше жената да умре точно сега, макар че тя имаше това право, а защо не и задължение. Рязката промяна от връзката на водния ритуал към положение, когато новооткритият воден брат може би обмисляше оттегляне и дори обезтелесяване, сигурно щеше да го хвърли в паника, ако Смит не потискаше съзнателно реакциите си. Все пак реши, че ако съществото умре, той също трябва да постъпи така. Не виждаше по-мъдро решение, не и след споделянето на водата.
Втората група звуци съдържаше символи, с които вече се бе сблъсквал. Не се доближи много до истинското намерение, скрито в тях, но сякаш намери начин да избегне кризата… като се съгласи с изразеното желание. Ако тази жена си свали дрехите, току-виж и двамата се отърсят от необходимостта да се обезтелесят. Той се усмихна щастливо.
— Да, моля ви.
Джил отвори уста, пак я затвори. Едва тогава успя да промълви:
— Брей, проклета да съм!
Смит беше способен да грокне силните емоции и разбра, че не е сполучил с отговора. Зае се да настрои съзнанието си за обезтелесяването, вкусваше и се наслаждаваше на всичко, което е бил и е видял, като отдели особено внимание на женското същество. Но по едно време осъзна, че тя се е навела над него и някак усети, че не се кани да умира. Съществото се взря в лицето му.
— Поправете ме, ако греша, но наистина ли ме помолихте да се съблека?
Условността и неяснотата изискваха старание в превода, но Смит се справи с това.
— Да — отговори с надеждата, че няма да предизвика нова криза.
— Да, и на мен така ми се стори. Братко, ти изобщо не си болен.
Той обмисли първо думата „братко“ — жената му напомняше, че вече са свързани от водата. Смит се помоли за помощта на съгнездниците си, за да отвърне достойно на желанието на новия си брат.
— Аз не съм болен — съгласи се той.
— Проклета да съм, ако разбирам какво не ти е наред. Но няма да ти правя стриптийз. И трябва да тръгвам. — Съществото се изправи и се запъти към страничната врата… но пак спря и се озърна със загадъчна усмивка. — Би могъл да ме помолиш отново, ама много мило и в друга обстановка. Любопитна съм какво ли ще реша тогава.
Жената си отиде. Смит се отпусна и остави стаята да избледнее в сетивата му. Отдаде се на тържественото ликуване, че някак бе успял да се приспособи, защото и на двама им не се наложи да умрат… но още много му предстоеше да грокне. Последните думи на жената носеха нови за него символи, а вече познатите бяха подредени странно и не му беше лесно да ги разбере. Все пак се радваше, че ароматът на общуването беше достоен за водни братя… макар и наситен с нещо обезпокояващо и страховито приятно. Когато мислеше за своя нов брат — женското същество, Смит усещаше чудати тръпки. Преживяването му напомни за първия път, когато му позволиха да присъства на церемония по обезтелесяване. Изпитваше щастие, без да разбира от какво.