— Вече помислих. Има нещо в Майк, дето просто те кара да се грижиш за него.
— Знам. Май досега не си се сблъсквал с искреност. И с невинност. Той никога не е вкусвал плода от Дървото на познанието за Добро и Зло… и явно не разбираме какво цъка в главата му. Е, надявам се да не съжаляваш. — Джубал се обърна. — Вече се чудех дали не вариш тепърва помията.
— Не можех да намеря тирбушона — оплака се Лари.
— Пак тези машинарии! Дюк, ще намериш чаши зад „Анатомия на меланхолията“, ей там горе…
— Знам къде ги криеш.
— …и ще ударим по едно набързо, преди да се заемем със сериозното пиене. — Дюк извади чаши и Харшо сипа за тримата. — Вдигам тост за алкохолното братство. То сякаш подхожда най-добре на слабата човешка душа.
— Наздраве!
Джубал изля чашата наведнъж в гърлото си.
— Ах! — въздъхна щастливо и се уригна. — Дюк, предложи от този бълвоч на Майк и нека научи колко е хубаво да си човек. От това ми се събужда творческият нагон. Дежурната! Ама защо момичетата все ги няма, като ми трябват? Дежурната!
— Аз съм наред — отвърна Мириам откъм вратата, — но…
— Тъкмо ти диктувах: „…каква сладко-горчива съдба си готвя с тези мъжкарански амбиции…“
— Този разказ го довърших, докато ти си бъбреше с генералния секретар.
— Значи вече не си дежурна. Изпрати го.
— Не искаш ли първо да го прочетеш? И без това ще трябва да го редактирам. Целувката с Майк ми откри нови хоризонти.
Джубал потръпна.
— Да го прочета? Милостиви Боже! Стига ми и че пиша такива боклуци. А ти дори не помисляй за редактиране, особено пък за нагласяне според действителността. Дете мое, „житейските изповеди“ не бива да бъдат опетнявани и със следа от истина.
— Добре, шефе. Ан каза да слезете при басейна и да залъжете стомасите, преди да хапнете сериозно.
— Не се сещам за по-свястна идея в момента. Господа, закриваме ли събранието?
Веселбата продължи много напоително, разнообразена с всякаква риба и други скандинавски вкуснотии. Джубал поощри Майк да опита малко бренди. Човека от Марс сметна резултата за твърде обезпокоителен, затова подложи на анализ проблема, прибави кислород към етиловия спирт в процес на обратна ферментация и го превърна в глюкоза и вода.
Джубал го наблюдаваше — видя как Майк се напи бързичко и изтрезня още по-скоростно. Опитваше се да разбере какво става и накара момчето да изпие още бренди. Предложението беше прието, защото го правеше воден брат. Майк погълна смайващо количество алкохол и Харшо се отказа от идеята да го напие.
Но самият той постигна забележим успех, въпреки дългите години, прекарани в спиртосване на собствения си организъм. Докато правеше компания на Майк, съзнанието му се поразмъти. И когато попита Човека от Марс как е направил този фокус, момчето реши, че въпросът се отнася за нападението на хората от специалните служби, а все пак чувстваше угризения за направеното. Постара се да обясни и ако е нужно, да получи прошка от Джубал.
Харшо го прекъсна в мига, когато осъзна какво чува.
— Синко, нищо не искам да знам. Ти си направил необходимото и това е прекрасно. Но… — той примигна като сънлива сова, — не ми казвай. Не казвай никому никога.
— Не?
— Не! Най-страхотното изпълнение, откакто моя двуглав вуйчо сам се обори във философски диспут. Обяснението само разваля чудото.
— Не гроквам…
— И аз. Нека си пийнем още.
Започнаха да пристигат репортери. Джубал ги посрещаше любезно, канеше ги да споделят трапезата и питиетата, да се отпуснат… но да не тормозят него и Човека от Марс.
Който не се вслушваше в предупреждението, накрая се озоваваше в басейна.
Джубал гледаше Дюк и Лари да са му под ръка, за да кръщават упоритите. Някои се ядосваха, но други се включиха в „наказателната бригада“ с фанатичното въодушевление на новопосветени. Джубал едва ги възпря да не топнат за трети път най-изтъкнатия коментатор от „Ню Йорк Таймс“.
Вечерта бе доста напреднала, когато Доркас му прошепна на ухо:
— Шефе, търсят те по видеофона.
— Ти приеми съобщението.
— Лично за тебе е, шефе.
— Май ще се отърва най-после от този инструмент за изтезания! Тъкмо съм се настроил подходящо. Дюк, я ми донеси една брадва.
— Шефе! Търси те човекът, с когото си приказвахте дълго следобед.
— О! Защо не каза веднага?
Джубал се затътри до кабинета си, заключи вратата и седна пред видеофона. Дежурният блюдолизец веднага повика Дъглас.
— Доста се забавихте, докторе.
— Ами това си е моят видеофон, господин секретар. Понякога не си правя труда да се обаждам.
— Явно е така. Защо пропуснахте да ме осведомите, че Какстън е пропаднал пияница?