— Нима?
— Няма никакво съмнение! Отспивал си след ужасен гуляй в едно порутено хотелче, чак в Сонора.
— Радвам се, че са го открили. Благодаря ви, сър.
— Бил е задържан за скитничество. Няма да му предявят обвинение. Ще ви го предадат.
— Задължен съм ви, сър.
— А, не мислете, че ви правя голяма услуга! Наредих да го докарат при вас, както са го намерили — мръсен, брадясал и, както чух, вонящ като бъчва. Искам да видите що за бродяга е този човек.
— Нямам нищо против, сър. Кога да го очаквам?
— Куриерска кола е излетяла от Ногалес преди малко. При скорост четири пъти над звуковата ще пристигне скоро. Пилотът ще поиска разписка, че ви е предал Какстън.
— Ще я получи.
— И така, господин адвокат, аз си измивам ръцете. Очаквам вас и вашия клиент за участие в преговорите, независимо дали ще доведете онзи клеветник и алкохолик.
— Споразумяхме се. Кога?
— Утре в десет часа?
— Да, няма защо да се бавим. Съгласен съм.
Джубал слезе по стълбата и се показа навън.
— Джил! Ела тук, дете.
— Веднага, Джубал.
Тя затича към него, а един репортер се впусна по петите й. Харшо му махна да се дръпне назад.
— Личен разговор — заяви непреклонно. — Ще обсъждаме семейни въпроси.
— За чие семейство става дума?
— За вашето. Някой е умрял. Хайде, разкарайте се!
Новинарят се ухили и го послуша. Джубал се наведе към ухото на Джил и каза тихо:
— В безопасност е.
— Бен?
— Да. Скоро ще бъде тук.
— Ох, Джубал!
Тя понечи да се разреве, но Харшо я хвана за раменете.
— Стига! Влез вътре, докато си овладееш нервите.
— Добре, шефе.
— Върви да се наплачеш, после си измий лицето. — Той застана до басейна. — Тишина! Едно съобщение. Беше ни приятно, но забавата свърши.
— У-у!
— Хвърлете този във водата. Стар човек съм, имам нужда и от почивка. Както и другите хора в дома ми. Дюк, събери бутилките. Момичета, отнесете храната.
Някои замърмориха, но по-съвестните укротиха колегите си. След десет минути гостите си бяха отишли.
А след двадесет пристигна Какстън. Офицерът от специалните служби в колата поднесе на Харшо готовия за подпис документ и се махна, а Джил вече хълцаше на рамото на Бен. Джубал го огледа изпитателно.
— Както чувам, къркал си цяла седмица.
Бен изпсува и пак погали Джил по гърба.
— Пиян шъм като швиня, ама не шъм пил.
— Какво стана?
— Не жнам. Ей тъй — не жнам!
След още час стомахът на Какстън бе промит старателно. Джубал му би няколко инжекции да премахне последствията от алкохола и барбитуратите. Вече беше изкъпан, обръснат и облечен в чисти дрехи, запозна се с Човека от Марс и го осведомиха набързо какво е пропуснал, а през това време поглъщаше храна и чаша след чаша мляко.
Самият той нямаше какво да разкаже. В паметта му липсваха спомени от изминалата седмица. Загубил съзнание във Вашингтон и го събудили грубо в Мексико.
— Естествено, ясно ми е какво се случи. Натъпкали са ме с химия в някоя закътана стаичка и се изстискали всичко, което знам. Но нищо не мога да докажа. А кметът на онова градче и съдържателката на бардака, заедно с още куп свидетели, веднага могат да обяснят как се е кефил грингото. Не знам какво да направя.
— Тогава се откажи — посъветва го Джубал. — Отпусни се.
— Да пукна, ако…
— Тихо, тихо! Бен, още си жив… за което не ти давах големи шансове. А Дъглас ще прави каквото поискаме от него и даже ще му хареса.
— Я да си поприказваме за това по-сериозно. Мисля, че…
— Аз пък мисля, че оттук заминаваш направо в леглото. След още една чаша топло мляко, в което съм разтворил Тайното лекарство на доктор Харшо за тайни пияници.
Скоро Какстън хъркаше на воля. Джубал се запъти към спалнята си и срещна Ан в коридора на втория етаж. Поклати глава уморено.
— Ама че ден беше, момиче.
— Вярно е. За нищо на света не бих го пропуснала и изобщо не искам да се повтори. Лягай си, шефе.
— След малко. Ан, какво толкова намирате в целувките на момчето?
Погледът й се замъгли, после тя се ухили.
— Да беше опитал лично.
— Твърде стар съм да си променям наклонностите. Но ме интересува всичко, засягащо Майк. Нещо по-различно ли прави?
Ан се замисли.
— Да.
— И какво е то?
— Майк отдава на целувката цялото си внимание.
— Ха, голяма работа! И аз така правя. Е, преди доста време беше.
Ан клатеше глава.
— Не ме разбра. Целували са ме големи майстори в занаята. Но никога не забравяха всичко останало. Просто не могат. Както и да се опитват, все мислят за още нещо. Дали ще изпуснат последния автобус, дали мацето ще им бутне още тази вечер, дали ги бива в целувката… или пък се тревожат за пари, за работа, да не ги свари таткото, братът или половинката. Майк не е майстор… но когато целува, не върши нищо друго. Аз съм цялата му вселена и мигът трае вечно, защото той не бърза заникъде. Само целува. — Тя потрепери. — Изумително!