— Я почакай, Джубал. Дори животните имат собственост. А марсианците не са зверове. Имат си цивилизация с градове и всичко останало.
— Да. „Лисиците си ровят дупки, а пък птичките свиват гнезда.“ И никой не разбира по-добре принципа „мое и чуждо“ от едно куче-пазач. Но не и марсианците. Освен ако разглеждаш съвместното владение на всичко от милиони или милиарди старши граждани (за тебе може би „призраци“) като притежание.
— Ей, Джубал, ти какво мислиш за тези „Стари“?
— Официалната версия ли да ти изложа?
— Не. Питам за твоето мнение.
— Мисля, че са набожни глупотевини, подходящи за наторяване на градинки… но суеверието е набито в главата на момчето толкова отрано, че няма никаква надежда да размисли.
— И Джил говори, като че вярва в това.
— От мен ще чуеш същите приказки. Най-обикновена вежливост. Една от най-милите на сърцето ми приятелки вярва в астрологията. Никога не бих я оскърбил с искреното си мнение. Способността на хората да вярват в онова, което за мен е почти невероятно, е направо неизчерпаема. Всяка вяра ми намирисва на умствен мързел, но вярата на Майк в „Старите“ не е по-неразумна от убеждението, че динамиката на вселената може да бъде променена с молитви за дъжд.
— Ъ-ъ… Джубал, признавам си, още имам съмнения дали безсмъртието все пак не е факт. Обаче много се радвам, че духът на моя дядо не ми казва какво да правя. Страшно опак старец беше.
— И моя. Какъвто съм и аз. Но има ли изобщо основание един гражданин да бъде лишен от правата си, само защото е умрял? Избирателният район, където израснах, се славеше с множеството си „мъртви души“ при всяко гласуване. Почти марсианска хитрина по дух. Все едно. Трябва да допуснем, че нашето момче Майк не може да притежава нищо, защото Старите вече владеят всичко. Доста се препотих, докато му обясня, че той има над един милион акции в „Лунар Ентърпрайзис“, заедно с патентите за двигателя „Лайл“, да не говорим за останалото имущество и ценни книжа. Изобщо не ми помогна обстоятелството, че предишните собственици са мъртви — това ги превръща в „Стари“, а Майк никога не би припарил до личните дела на Старите.
— Ох… по дяволите, той е невменяем.
— Разбира се! Момчето не може да се разпорежда със собствеността си, защото не вярва в мистичните й свойства, както аз не вярвам в призраци. Бен, цялото имущество на Майк се състои от една четка за зъби, а той дори не подозира, че я има. Ако му я отнемеш, ще си каже, че Старите сигурно са одобрили промяната. — Джубал сви рамене. — Невменяем. Няма да позволя да се стигне до обсъждане на този въпрос… защото я познай кой ще бъде определен за негов попечител?
— Ха! Дъглас или някой от блюдолизците.
— Сигурен ли си? Припомни си състава на Върховния съд. Дали пък попечителят няма да се казва Савонавонг? Или Наги? Или Кунг?
— Уф… може и да си прав.
— При подобен избор момчето едва ли ще се радва на дълъг живот. Или пък ще доживее дълбоки старини в някоя градина на удоволствията, откъдето не се бяга лесно като от „Бетесда“.
— Какви са плановете ти?
— Властта, която Майк привидно държи в ръцете си, е твърде опасна. Ще я дадем на друг.
— Нима може да се откаже от толкова пари?
— Не може. Ако просто ги зареже, ще промени изцяло равновесието на силите… и веднага ще предизвика дело за назначаване на попечител. Значи ще принудим тигъра да тича като луд, а ние ще се държим за ушите му с надеждата да не паднем. Бен, нека сега ти нахвърлям основния замисъл… а ти се постарай да откриеш слабите места. Не се занимавай с правните уловки. Тях ще ги съчинят юрисконсултите на Дъглас, а аз ще ги държа под око. Искам да прецениш дали има политически шанс за успех. Ето какво ще направим…
Деветнадесета глава
Дипломатическата делегация на Марс пристигна в Двореца на властта сутринта на следващия ден. Незнаещият що е амбиция претендент за трона на Марс, познат и като Майк Смит, изобщо не умуваше над целта на това пътуване. Просто му се радваше. Летяха с взет под наем аеробус от „Грейхаунд“. Майк седеше в панорамния купол с Джил от едната си страна и Доркас от другата, зяпаше възторжено, а момичетата му сочеха разни чудеса и бъбреха неспирно. Седалката бе предназначена за двама пътници, така че възникна сгряваща душата близост. Бе прегърнал през рамо и двете, опитваше се да грокне и не би изпитал по-силно щастие, дори да се намираше под триметров слой вода.
За пръв път можа да види част от земната цивилизация. Когато го изведоха от „Защитник“, не възприемаше нищо. Каквото видя по време на краткия полет с такси преди десет дни, не го грокна. А оттогава светът му се ограничаваше с къщата и басейна, градината с нейните дървета, треви и цветя. Дори не бе припарил до портата на имението.