Но вече натрупа опит. Знаеше що е прозорец, разбираше, че мехурът наоколо е за да гледа през него и че вижда градове. Момичетата му помагаха да се ориентира по електронната карта на информационното табло. Досега не подозираше, че хората използват карти. Изпита сладка носталгия по дома, когато за пръв път грокна картата. Вярно, беше неподвижна и мъртва в сравнение с онези, които използваше неговата раса… но си оставаше карта. Дори и такава, беше марсианска по същността си и Майк я хареса.
Мина над триста километра разнообразни пейзажи, повечето — разпрострял се свръхград, наслаждаваше се на всеки сантиметър и усилено се стараеше да грокне. Стъписа се от мащабите на човешките градове, от трескавото оживление в тях, толкова различно от спокойните като манастирска градина селища на марсианците. Струваше му се, че човешкият град би трябвало да се изхаби почти в мига на създаването си. Толкова преливаше от преживявания, че само най-силните духом сред Старите биха могли да бродят по опустелите улици и да грокнат в несмутим размисъл случките и чувствата, струпали се в неизброими слоеве тук. В редките, страшни и чудесни посещения на изоставени градове на Марс той се вълнуваше така, че наставниците му ги спряха, защото грокнаха, че не е достатъчно силен.
Въпросите към Джил и Доркас му помогнаха да грокне възрастта на града. Бил основан преди около два земни века. Но земните мерки за време нямаха никакъв вкус и аромат за него, той ги превърна в марсиански — три пълни и три очакващи пълнота (34 + 33 = 108) години.
Ужасяващо и прекрасно! Сигурно тези хора вече се готвеха да оставят града на мислите му, преди да е рухнал от напрежение и да престане да съществува… но според мерките за време този град беше „само едно яйце“.
Майк предвкусваше как би могъл да се върне във Вашингтон след век или два, за да върви по безлюдните улици, да се сближи с необхватната болка и красота, да гроква жадно, докато се превърне във Вашингтон, а градът — в него… ако вече е силен тогава. Остави мисълта да узрее, защото му предстоеше да расте и да расте, преди да достигне способността за съхраняване и възхваляване на могъщото страдание, събрано в този град.
Пилотът от „Грейхаунд“ зави на изток по нареждане за отклоняване от обичайните маршрути (причината беше в присъствието на Майк, но той не би и помислил за това) и така Човека от Марс видя морето.
Наложи се Джил да го увери, че под него има вода. Доркас добави, че сега летят над Атлантическия океан и му показа бреговата линия на картата. Откакто се помнеше, Майк знаеше, че по-близката до Слънцето планета е почти изцяло покрита от водата на живота. Напоследък научи и че тези хора се отнасят безгрижно към богатството си. Преодоля и най-трудното препятствие в грокването на марсианското вероучение — водната церемония не изискваше вода във всички случаи. Водата беше символ на същността, прекрасна, но не непременно необходима.
А сега откри, че да познаваш една абстракция не е същото като да се сблъскаш с веществената действителност. Атлантическият океан го изпълни с такова страхопочитание, че Джил каза рязко:
— Майк! Да не си посмял!
Той прекъсна прилива на емоции и го съхрани за по-късно. После се загледа в прострялата се до хоризонта вода и се опита да я измери, докато в главата му забръмчаха тройки на степен и степени на степените.
Когато кацнаха върху Двореца, Джубал подвикна:
— Момичета, не забравяйте да се движите в каре около него, а стигне ли се дотам, настъпвайте и ръгайте с лакти. Ан, ти ще носиш тогата си, но това не е причина да не смачкаш нечий крак, ако те блъснат. Или ще се притесняваш?
— Успокой се, шефе. Никой не смее да блъсне Свидетел. А аз съм на обувки с токове и тежа повече от тебе.
— Добре. Дюк, кажи на Лари да се върне с аеробуса възможно най-скоро.
— Грокнах, шефе. Не се нервирай.
— Ще се нервирам колкото си искам. Да вървим.
Харшо, четирите момичета, Майк и Какстън излязоха от колата и тя отлетя веднага. Площадката за кацане не беше претъпкана, но не липсваха хора. Един мъж ги доближи и подхвана енергично:
— Доктор Харшо? Аз съм Том Брадли, старши административен помощник на генералния секретар. Вие трябва да отидете в кабинета му. Иска да говори с вас преди началото на конференцията.
— Не.
Брадли примигна.
— Изглежда не ме разбрахте. това са лични указания на генералния секретар. О, да — той добави, че нямал нищо против и Смит да дойде… тоест, Човека от Марс.