— Господин Смит, както научихме, вие харесвате момичетата. А целувал ли сте някога момиче?
— Да.
— Хареса ли ви?
— Да.
— Но колко ви хареса, все пак?
Майк не се поколеба и за миг.
— Целуването с момичета е добро — обясни на множеството. — В сравнение с тях и комарджийските страсти бледнеят.
Овациите го стреснаха, но усети, че Джил и Доркас не се страхуват. Самите те се опитваха да потиснат шумния израз на удоволствие, който той още не можеше да научи. Затова уталожи уплахата си и зачака.
От по-нататъшни въпроси го спаси велика радост. Видя позната фигура на един страничен вход.
— Братко мой доктор Махмуд! — извика Майк и в изблик на вълнение продължи на марсиански.
Семантикът в екипажа на „Защитник“ му махна с ръка, засмя се и отговори със същите разтърсващи слуха звуци. Двамата продължиха беседата си чрез нечовешките символи — Майк в неспирен поток, Махмуд не толкова бързо. Беше като да слушаш нападението на носорог срещу ламаринена барака.
Новинарите понасяха това търпеливо, записваха, за да впечатлят публиката. Накрая един се реши да ги прекъсне:
— Доктор Махмуд, какво си казахте?
Махмуд отвърна с отчетливо оксфордско произношение:
— В общи линии репликата ми се свежда до следното: „Моля те, мило момче, говори по-бавно“.
— А той какво ви каза?
— Останалото е лично и едва ли интересува някого. Поздрави, нали разбирате. Стари приятели сме.
След това пак се разбъбри на марсиански.
Майк разказваше на своя воден брат всичко, което му се случи откакто се видяха за последен път, за да грокнат заедно… но преценката му какво да сподели се опираше на марсианските схващания. Говореше преди всичко за своите нови водни братя и аромата на всеки от тях… за кротката вода, която беше Джил… за дълбочината на Ан… за странния и още не грокнат в пълнота факт, че Джубал ту напомнял за яйце, ту за някого от Старите, но не бил нито едното, нито другото… за безмерния океан, неподдаващ се на грокване…
Махмуд нямаше много за разказване, защото не бе преживял кой знае какво според марсианските понятия. Една пиянска вакханалия, от която се срамуваше. После цял ден лежа по лице в джамията на Вашингтон, но още не бе грокнал последствията от това и не искаше да ги споделя. Нямаше нови водни братя.
След малко прекъсна разговора с Майк и протегна ръка на Джубал.
— Вие трябва да сте доктор Харшо. Валънтайн Майкъл Смит смята, че вече ви е представил. По своему, разбира се.
Джубал го огледа добре, докато се ръкуваха. Този мъж изглеждаше като типичния британец, любител на лова и други празноглави спортове, дори с уж обикновените си скъпи дрехи и строго подрязаните мустаци. Но мургавата кожа и носът сочеха произход някъде от Близкия изток. Харшо не понасяше особено добре хората с фалшива фасада. Беше готов да яде студен качамак, но не и съвършено синтетично „филе“.
Обаче Майк смяташе съмнителния тип за свой приятел, значи си оставаше „приятел“ и за Джубал, докато обстоятелствата му подскажат друго поведение.
А в очите на Махмуд, Джубал Харшо беше музеен експонат на явния „янки“ — вулгарен, облечен неподходящо за случая, гръмогласен, вероятно невеж и почти сигурно с обноски на селяндур. Очевидно и професионалист, което според Махмуд само влошаваше положението, защото неговият опит сочеше, че американските специалисти в професията си са зле образовани и тесногръди. Просто добри изпълнители. Всъщност отнасяше се с презрение към всичко американско. Невероятната гмеж от религии, кухнята (и ако това беше кулинарно изкуство!!!), маниерите, неугледната архитектура и болнавото изкуство. И тяхната сляпа, нагла убеденост в собственото превъзходство, след като времето им бе отдавна отминало. А техните жени… Те го дразнеха най-много — нескромни натрапнички с кльощави недохранени тела, които въпреки това му напомняха смущаващо за хуриите в мюсюлманския рай. И ето, четири от тях са седнали около Валънтайн Майкъл Смит на среща, където би трябвало да присъстват само мъже…
Но Валънтайн Майкъл ги представи, при това гордо — включително и четирите излишни същества от женски пол — като свои водни братя, а с това наложи на Махмуд задължение, по-обвързващо, отколкото към синовете на собствения му чичо. Защото Махмуд бе видял марсианците в собствената им среда, познаваше тяхната бедност (по земните стандарти)… и се бе докоснал донякъде — а за още много неща се досещаше — до техните културни скъпоценности. И грокна върховната ценност — отношенията между личностите.
Е, нямаше избор. Бе споделил водата с Валънтайн Майкъл и сега трябваше да оправдае доверието на своя приятел. Надяваше се всички тези янки поне да не са безнадеждни простаци.