— За мен ще бъде чест. Сигурен съм, че и те ще дойдат.
— Добре. Доктор Махмуд, сещаш ли се за други братя на нашия млад брат, които биха могли да се появят?
— Не. В екипажа на „Защитник“ няма други. — Махмуд предпочете да не зададе същия въпрос, за да не покаже колко се смути от новите връзки, наложени му от водния ритуал. — Ей сега ще кажа на Свен и на Стареца.
Харшо забеляза влезлия папски нунций, който се настани до масата. Усмихна се незабележимо. Ако онзи дългоух некадърник Ларю още се съмнява дали конференцията е официална, най-добре да се успокои вече!
Някой потупа Джубал по рамото.
— Тук ли се е настанил Човека от Марс?
— Тук.
— Аз съм Том Бун… сенатор Бун. Имам за него послание от Архиепископ Дигби.
Джубал насили кората на главния си мозък да превключи на пета скорост.
— Сенаторе, аз съм Джубал Харшо… — побутна Майк да стане и да протегне ръка, — …а това е господин Смит. Майк, запознай се със сенатор Бун.
— Как сте, господин сенатор? — изрече Човека от Марс с безупречния тон на възпитаничка от школа за благородни девици.
Взря се с любопитство в Бун. Вече успя да си изясни, че „сенатор“ не означава „един от Старите“, както подсказваше заложеното в думата значение. И все пак му беше интересно да види сенатор. Не грокваше.
— Благодаря, господин Смит, много съм си добре. Няма да ви губя времето. Май се канят да започнат веселбата. Господин Смит, Архиепископ Дигби ви отправя лична покана да присъствате на богослужение в Молитвен дом „Архангел Фостър“ на Новото откровение.
— Моля, не разбрах?
Джубал реши да се намеси.
— Сенаторе, както знаете, много неща… по-точно всичко тук е ново за Човека от Марс. Но по една случайност той вече видя едно от вашите богослужения по стереовизията…
— Не е същото.
— Знам. Прояви голям интерес и ми зададе много въпроси, но на повечето не можах да отговоря.
Бун се вторачи изпитателно в него.
— Не сте ли от праведните люде?
— Трябва да призная, че не съм.
— Тогава елате и вие. За всеки грешник има надежда.
— Благодаря ви, ще дойда. — „И още как, приятелче! Няма да пусна Майк самичък в бърлогата ви!“
— Значи ще кажа на Архиепископ Дигби, че идвате следващата неделя.
— Може би — поправи го Джубал. — Дотогава не е изключено да сме зад решетките.
Бун се ухили.
— Е, и това го има в картите, нали така? Само се погрижете аз или Архиепископът да научим и няма да останете в пандиза. — Той огледа залата. — Нещо не им стигат столчетата. Май не остава място за обикновен сенатор при такава тълпа големи клечки.
— Господин Бун, не бихте ли ни оказал честта да седнете при нас? — на секундата откликна Джубал.
— А? Ами да, благодаря, господине! Ще ми е забавно да поседна точно до арената.
— Стига — продължи Харшо, — да нямате нищо против възможните слухове, щом ви видят при делегацията на Марс. Не се опитваме да ви поставим в неловко положение.
Сенаторът дори не се поколеба.
— Нищо не ме притеснява! Между нас да си остане, но Архиепископът изпитва особен интерес към този млад приятел.
— Значи няма проблеми. Ето едно свободно кресло — до капитан Ван Тромп. Вероятно го познавате.
— Ван Тромп? Ами да, стари дружки сме. Видяхме се на приема след завръщането им.
Сенаторът Бун кимна на Майк и се настани до масата. Все по-малко хора успяваха да минат край охраната на залата. Джубал следеше отдалеч поредната разправия за места и ставаше все по-неспокоен. Най-сетне не изтърпя безобразието. Обърна се към Майк и се увери, че макар момчето да не разбира какво става, поне е наясно какво иска Джубал.
— Добре, Джубал, ще го направя.
— Благодаря, синко.
Харшо стана и доближи групичката — помощника по протокола, ръководителя на уругвайската делегация и един ядосан, но и смутен мъж. Уругваецът тъкмо казваше:
— …намерите ли му място, ще нахълтат всички държавни глави накуп. Но тук е федерална територия и нито един местен лидер няма предимство. Започнем ли да правим изключения…
Джубал го прекъсна, като се обърна направо към третия мъж.
— Сър… — изчака да му обърнат внимание и продължи: — Човека от Марс моли да му окажете високата чест да се присъедините към нас, ако присъствието ви не е наложително другаде.
Мъжът първо се стресна, после грейна в широка усмивка.
— О, да, ще бъда много доволен.
Чиновникът от Двореца и уругваецът отвориха усти да възразят, но Джубал им обърна гръб.
— Да побързаме, сър, не остава много време.
Бе забелязал двама мъже да внасят нещо като окървавен чаршаф… но несъмнено беше „марсианското знаме“. Майк вече стоеше до масата и чакаше.