— Сър, позволете ми да ви представя Валънтайн Майкъл Смит. Майкъл, това е президентът на Съединените американски щати!
Майк се поклони ниско.
Едва успяха да настанят президента вдясно от Майк, докато поставяха знамето зад гърбовете им. Зазвуча музика, всички станаха и нечий глас обяви:
— Генералният секретар!
Двадесета глава
Джубал бе обмислил дали Майк да не седи при влизането на Дъглас, но се отказа от идеята. Не се опитваше да постави Човека от Марс по-високо от генералния секретар, а само да изтъкне, че това е среща между равни. Затова се изправи и даде сигнал на Майк да направи същото. Голямата порта в дъното на залата се отвори, зазвуча „Мирът е висше благо“ и Дъглас влезе. Отиде при креслото си и понечи да седне.
Джубал незабавно посочи на Майк собственото му кресло, така че генералният секретар и Човека от Марс се настаниха едновременно… след уважителна пауза и останалите ги последваха.
Джубал затаи дъх. Дали Ларю е направил каквото трябваше? Не обеща твърдо…
Завладяващото фортисимо на „Марс“ изпълни залата — темата на Бога на войната, която стъписва дори подготвените слушатели. Джубал се вторачи в Дъглас, който отвърна на погледа му, и се надигна от мястото си, после се изпъна като новобранец.
Дъглас също стана, макар и не толкова припряно.
Но Майк не помръдна. Не видя знак от Джубал. Седеше си най-спокойно, въпреки че другите в залата последваха примера на генералния секретар. Майк не разбираше нищо и се задоволяваше да следва напътствията на своя воден брат.
Харшо доста се измъчи, докато претегли възможностите, след като поиска да изсвирят „марсиански химн“. Изпълнят ли желанието му, какво трябва да направи момчето? Отговорът зависеше от ролята на Майк в тази комедия…
Музиката заглъхна. Джубал показа на Майк да се изправи, да се поклони едва забележимо и да седне отново в същия миг, когато генералният секретар и останалите направиха това. Всички побързаха да заемат местата си, защото никой не пропусна очебийния факт, че Човека от Марс не стана прав по време на „химна“.
Джубал въздъхна с облекчение. Успя да пробута номера. Преди много години бе видял как една от малкото останали кралици приемаше парад в своя чест. И забеляза, че височайшата дама се поклони след изпълнението на химна. Благодареше за почестите, отдадени на собствената й кралска особа.
Но ръководителят на една демокрация става за химна като всеки друг гражданин — той не е владетел.
Както Джубал каза по-рано, не може и така, и иначе. Или Майк е обикновен гражданин и тогава цялата шумна церемония е излишна, или (според теорията, заложена в „клаузата Ларкин“) е върховен властител… макар и на самия себе си.
Джубал се поблазни да почерпи Ларю една пура. Никой не пропусна значението на случката. Папският нунций не позволи на лицето си да покаже чувствата му, но очите му искряха весело.
Дъглас заговори:
— Господин Смит, щастливи и поласкани сме да ви приветстваме сред нас. Надяваме се да приемете Земята като свой дом, също както съседната ни планета Марс е вашето родно място…
Продължи с гладките фрази. Ясно, Майк бе поздравен — но дали като повелител, турист или гражданин, завърнал се в родината си, никой не можеше да каже.
Джубал не отделяше очи от Дъглас, очакваше някакъв знак как генералният секретар е приел писмото му. Но Дъглас изобщо не го погледна. Накрая завърши речта си, без да каже нищо съществено, но пък го каза добре.
— Хайде, Майк — подкани го Харшо.
Смит се обърна към генералния секретар. На марсиански. След малко изрече тържествено на английски:
— Господин генерален секретар на Федерацията на свободните държави от планетата Земя…
И пак на марсиански, после в превод:
— …благодарим ви за сърдечното посрещане. Предаваме ви поздрави за народите на Земята от Древните на Марс…
И отново на своя език.
Джубал бе преценил, че „Древните“ ще прозвучи добре. Стори му се по-внушително от „Старите“, а Майк не възрази. Джил даде идеята да редуват марсианските фрази с английски. И Джубал с удоволствие реши, че така късото официално слово, лишено от съдържание като предизборна реч, изведнъж се издига до внушителното въздействие на Вагнерова опера. (И ставаше също толкова трудно за разбиране!)
За Майк това беше безразлично. Вмъкваше изреченията на марсиански със същата лекота, с която запомняше и повтаряше английските фрази. Беше щастлив да каже това, което радваше водните му братя.
Някой докосна рамото на Харшо, пъхна плик в ръката му и прошепна: