— Един момент, моля. Господин Смит?
— Да, господин Дъглас?
— Това ли е изричното ви желание? Вие искате ли аз да се заема с изложеното в този документ?
Джубал не смееше да диша и старателно избягваше погледа на своя клиент. Бе подготвил Майк за подобен въпрос… но нямаше как да предвидят в каква форма ще бъде зададен, нито да се преборят предварително със затруднението, че Майк е склонен да разбира всичко буквално.
— Да, господин Дъглас.
Гласът на Човека от Марс отекна в залата… и на още милиарди места по планетата.
— Значи желаете да се заема с вашите дела?
— Моля ви, господин Дъглас. Това ще бъде добро. Благодаря.
Дъглас примигна.
— Е, по-ясно не може да се каже. Доктор Харшо, запазвам си правото да обмисля своя отговор. Но ще се постарая да го научите възможно най-скоро.
— Благодаря ви, сър, и от свое име, и от името на моя клиент.
Дъглас се канеше да стане, но се разнесе гласът на Кунг:
— Почакайте! А какво ще бъде решението във връзка с „клаузата Ларкин“?
Джубал мигновено се възползва от предоставената му възможност.
— Ах, да, „клаузата Ларкин“. Чух вече какви ли не безсмислици по този въпрос, и то предимно от безотговорни лица. Господин Кунг, какво искате да кажете?
— Питам вас за мнението ви. Или вашия… клиент. Или пък генералния секретар.
Джубал промълви любезно:
— Господин генерален секретар, давате ли ми думата?
— Моля, говорете.
Джубал извади голяма кърпа и си издуха носа с протяжен тръбен звук — минорен акорд три октави под долното „до“. Впери поглед в Кунг и започна:
— Господин депутат в Общото събрание, обръщам се лично към вас, защото вече знам, че не е необходимо да излагам позицията си пред правителството в лицето на генералния секретар. Преди много години, когато бях малък, аз и още едно момче решихме да си създадем свой клуб. Значи трябваше да измислим и правила. Първото ни единодушно решение беше от този момент нататък да наричаме майките си „Мърморана“. Глупаво, разбира се… но бяхме твърде млади. Господин Кунг, досетихте ли се вече какви бяха последствията?
— Не съм склонен да правя такива предположения.
— Приложих „клаузата Мърморана“ само веднъж. Беше ми предостатъчно, за да предпазя и своето приятелче от същата грешка. Постигнах само хубав бой по дупето си с върбова пръчка. И с това бе сложен край на „клаузата Мърморана“. — Джубал се прокашля внушително. — Тъй като предчувствах, че все някой ще повдигне този безсмислен въпрос, опитах се да обсъдя „клаузата Ларкин“ със своя клиент. Не му беше лесно да допусне, че някой ще иска прилагането на тази правна измишльотина спрямо Марс. В края на краищата, планетата Марс е населена, при това от древна и мъдра раса… много по-древна от вашата, господине, вероятно и по-мъдра. Но когато най-после разбра същността, той изрази веселото си снизхождение. Точно така, господине — веселото си снизхождение. Веднъж — само веднъж — аз си позволих да подценя способността на моята майка да накаже наглото ми поведение. Не платих скъпо за урока. Но нашият свят не може да си позволи подобен урок в планетарен мащаб. Преди да раздаваме земи, които не ни принадлежат, редно е да проверим много предпазливо какви върбови пръчки държат в ръцете си марсианците.