Кунг не изглеждаше убеден.
— Доктор Харшо, щом „клаузата Ларкин“ не е нищо повече от момчешка глупост, защо на господин Смит бяха отдадени държавнически почести?
Джубал вдигна рамене.
— Попитайте правителството, а не мен. Но мога да ви кажа как ги приех аз — като елементарна проява на любезност… към Древните на Марс.
— Моля?
— Господин Кунг, тези почести не бяха кухо ехо на „клаузата Ларкин“. В смисъл, недостъпен за човешкия разсъдък, господин Смит наистина представлява планетата Марс!
Лицето на Кунг не трепна.
— Обяснете, моля.
— Или по-скоро — представлява самите марсианци. Чрез господин Смит, Древните идват при нас. Почестите към него са предназначени за тях… а стореното му зло е пряко предизвикателство отново към тях. Това е вярно в буквален, макар и чужд за хората, смисъл. Беше съвсем благоразумно да се отнесем достойно днес към съседите си в космоса. Но това няма нищо общо с „клаузата Ларкин“. Нито един човек на отговорна длъжност още не е посмял да твърди, че прецедентът, създаден от случая с Ларкин, важи и за населена планета. Осмелявам се да предположа, че никой няма и да направи това. — Джубал вдигна поглед, сякаш молеше Небесата за помощ. — Господин Кунг, уверявам ви, че древните владетели на Марс ще запомнят какво е отношението ни към техния представител. Почестите към него бяха един чудесен символ. Уверен съм, че днес правителството прояви мъдрост. След време и вие ще се убедите, че решението е било наистина благоразумно.
Кунг отвърна безстрастно:
— Господин Харшо, ако се опитвате да ме сплашите, не постигнахте никакъв успех.
— Не съм се и надявал. Но за бъдещото благоденствие на тази планета е добре, че вашето мнение не надделя. — Джубал се обърна към Дъглас. — Господин генерален секретар, за мен това е най-продължителната публична изява от много години… и се чувствам преуморен. Можем ли вече да закрием конференцията и да очакваме вашето решение?
Двадесет и първа глава
Заседанието бе закрито. Джубал имаше намерение да изведе бързичко групата си, но му попречиха американският президент и сенатор Бун. И двамата се вкопчиха във възможността да покачат акциите си, след като бъдат забелязани в компанията на Човека от Марс.
И други хищни политикани дебнеха наоколо.
Джубал не се поколеба:
— Господин президент, сенаторе, веднага си тръгваме, за да обядваме на спокойствие. Бихте ли се присъединили към нас?
Каза си, че с двама ще се справи по-лесно, отколкото с две дузини. А трябваше да махне Майк оттук, преди нещо да се обърка.
Отдъхна си, когато те отказаха, защото имали други срещи. Джубал бе принуден не само да обещае, че ще заведе Майк на отвратително фостъритско представление, но и в Белия дом. Е, стигнеше ли се дотам, момчето можеше да се разболее внезапно.
— Момичета, по местата!
Майк бе отведен до покрива, а Ан сякаш цепеше тълпата с внушителния си ръст, тогата и хубостта си на валкирия. Джубал, Бен и офицерите от „Защитник“ прикриваха отстъплението. Лари вече чакаше в аеробуса. Само минути по-късно пилотът ги остави на покрива на „Нов Мейфлауър“. Новинарите ги чакаха и тук, но момичетата пазеха Майк по пътя до наетия апартамент. Явно се забавляваха добре. Мириам и Доркас се държаха със свирепостта на котки, бранещи малките си. Някакъв репортер се изпречи на пътя им и отскочи с наранен от остро токче крак.
В коридора имаше охрана от специалните служби, а пред вратата на апартамента стоеше офицер.
Космите по врата на Джубал настръхнаха, но след миг осъзна, че Дъглас просто се придържаше към условията на сделката. В писмото на Джубал имаше и молба генералният секретар да осигури спокойствие на Майк, за да живее горкото момче нормално.
Затова Харшо подвикна:
— Джил, не изпускай юздите на Майк. Всичко е наред.
— Добре, шефе.
Офицерът им отдаде чест.
— О, вие ли сте, господин майор! Да сте разбивали още някоя врата напоследък?
Блох почервеня и не отговори. Джубал се питаше дали пък тази задача не е наказание за щурмовака. Вътре ги чакаше Дюк. Джубал се обърна към гостите:
— Настанете се удобно, господа. Е, Дюк, какво стана?
Сътрудникът му сви рамене.
— Никой не се опита да подслушва, откакто влязох. Само че, шефе, във всяка дупка може да има неоткриваеми „бръмбари“.
— Да, да… Не за това те питах. Как сме с припасите? Гладен съм, момче. И жаден. А водим още трима за обяд.
— А, това ли било. Всичко пренесоха пред очите ми. В кухничката е. Шефе, много си недоверчив.