— Сега какво? Да я проследим ли?
— Това е работа на Халвър. Той ще се оправи. Тръна е по-важната цел. С Мая ще се оправим по-късно вечерта.
Лутка и тримата техници седяха в каросерията на паркираната на ъгъла камионетка. Лутка беше лейтенант от чешката полиция и трябваше да се оправя с местните представители на реда. Унгарецът беше огромен мъжага и не знаеше английски. Сръбският му приятел, бивш войник, говореше четири езика и изглеждаше интелигентен, но Бун му нямаше доверие. Беше от хората, които се скатаваха, ако има съпротива.
Беше студено и Бун беше с непромокаемо яке и плетена шапка. Военната му подстрижка и металните рамки на очилата го правеха да изглежда дисциплиниран и в отлична форма — приличаше на учен, който в неделя ходи на маратони.
— Да тръгваме — каза Лутка.
— Не.
— Мая се връща в хотела си. Тръна едва ли ще има повече гости тази вечер.
— Не разбираш тези хора. Аз ги разбирам. Умишлено правят непредсказуеми неща. Тръна може да реши да излезе от къщата, Мая може да реши да се върне. Да изчакаме пет минути и да видим какво ще стане.
Бун свали бинокъла, но не спря да наблюдава улицата. През последните шест години беше работил за Братството, малка групичка мъже от различни страни, обединени от общото си виждане за бъдещето. Братството, или както враговете му го наричаха още — Табулата — се беше посветило на унищожението на арлекините и странниците.
Бун беше свръзката между Братството и неговите наемници. Откри, че му е много лесно да се оправя с хора като лейтенант Лутка и сърбина. Наемниците винаги искаха пари или някаква услуга. Първо се споразумяваш за цената, после решаваш дали ще я платиш.
Макар че получаваше щедро възнаграждение от Братството, Бун никога не се беше чувствал като наемник. Преди две години му дадоха да прочете поредица книги, наречени „Познанието“, и тези книги му разкриха до голяма степен целите и философията на Братството. „Познанието“ разкри пред Бун, че е част от историческата битка срещу силите на хаоса. Братството и неговите съмишленици бяха на крачка от установяването на идеално контролирано общество, но новата система нямаше да изтрае дълго, ако странниците можеха да я напускат и после да се връщат и да въстават срещу общоприетите разбирания. Мирът и благоденствието бяха възможни само ако хората престанат да задават нови въпроси и приемат наличните отговори.
Странниците внасяха в света хаос, но Бун не ги мразеше, Странникът се раждаше със способността да преминава — какво можеха да направят, като това им се предаваше по наследство? Арлекините бяха друго нещо. Макар че имаше и цели семейства арлекини, всеки — било то мъж или жена — можеше да избере да защитава странниците. Умишленият им произвол противоречеше на правилата, които управляваха живота на Бун.
Преди няколко години Бун беше отишъл до Хонконг да убие един арлекин — Гарвана. Докато го претърсваше, сред обичайните оръжия и фалшиви паспорти откри и едно електронно устройство, наречено „генератор на случайни числа“. Представляваше миниатюрен компютър, който с едно натискане на копчето генерираше произволни числа. Понякога арлекините използваха генератора, за да вземат решения. Чифт означава „да“. Тек означава „не“. Натисни копчето и генераторът ще ти каже през коя врата да влезеш.
Бун си спомни как седеше в хотелската стая и разучаваше генератора. Как можеше човек да живее така? Ако зависеше от него, всеки, който се ръководеше в живота си от случайни числа, трябваше да бъде преследван и унищожен. Ред и дисциплина, това бяха ценностите, които помагаха на западната цивилизация да не се разпадне. Трябва само да погледнеш дъното на обществото, за да видиш какво ще стане, ако хората оставят жизненоважните решения на случайността.
Минаха две минути. Той натисна едно копче на часовника си и погледна показанието за температурата си. Ситуацията беше напрегната и Бун остана много доволен, като видя, че пулсът му е само с шест удара по-висок от обичайното. Знаеше какъв е пулсът му в покой и при физическо натоварване, както знаеше и процента на мазнините в организма си, нивото на холестерола и калориите за деня.
Чу драсване на кибритена клечка и само след секунди усети мириса на тютюнев дим. Извърна се и видя, че сърбинът е запалил цигара.
— Загаси я.
— Защо?
— Не обичам да дишам отровни вещества.
Сърбинът се ухили.
— Какви вещества бе! Това е пушек.
Бун се изправи. Лицето му остана безизразно, докато оценяваше противника. Беше ли опасен? Трябваше ли да бъде сплашен заради успеха на операцията? Колко бързи бяха реакциите му?