Изруга високо и цапна с ръце само за да чуе някакъв звук. Водата заля лицето му и се стече по бузата към устата му. Очакваше неприятен солен вкус, но водата беше без вкус и мирис. Гребна с шепа и се вгледа отблизо. Имаше някакви малки частички. Можеше да е пясък или водорасли, или вълшебен прах, нямаше откъде да разбере.
Сън ли беше това? Можеше ли наистина да се удави? Погледна към небето и се опита да си спомни вестникарски истории за корабокрушенци, плували в океана, докато не ги спасили. Колко време бяха оцелели? Три-четири часа? Ден?
Потопи главата си под повърхността, показа се отново и изплю водата, която беше нагълтал. Защо имаше три слънца в небето? Друга вселена ли беше това, с други закони за живот и смърт? Въпреки че се мъчеше да обмисли тези идеи, положението, фактът, че беше сам, без признак за суша, се наложи в ума му. Без паника, помисли си. Можеш да изкараш дълго време.
Запя стари рокендрол парчета. Брои отзад напред и заповтаря детски стихчета — всичко, което му даваше усещането, че е жив. Вдишай. Издишай. Плесни. Обърни се. Плесни пак. Но всеки път, когато спреше, малките вълнички се стапяха в неподвижната вода наоколо. Мъртъв ли беше? Може би. Може би точно в този миг Ричардсън се мъчеше над безжизненото му тяло. Може би беше почти мъртъв и ако се оставеше да потъне, последните частички живот щяха да бъдат отмити от тялото му.
Уплаши се, избра си посока и заплува. Започна с кроул, после, когато ръцете му се умориха, се обърна по гръб. Не можеше да прецени колко време е минало. Пет минути. Пет часа. Но когато спря и се извърна назад, видя същата линия на хоризонта. Същите три слънца. Жълтото небе. Остави се да потъне, после бързо изскочи, изплю водата и изкрещя.
Легна по гръб, изпъна се и затвори очи. Еднаквостта на заобикалящата го среда, статичният й характер предполагаха, че е плод на ума. Но в сънищата си винаги виждаше Гейбриъл и хора, които познаваше. Абсолютната самота на това място беше някак си странна и объркваща. Ако това беше сън, трябваше да има поне пиратски кораб или луксозна яхта, пълна с жени.
Изведнъж усети как нещо хлъзгаво го докосва по крака. Започна бясно да плува. Ритай. Хвърли се напред. Сграбчи водата. Единствената му мисъл беше да се движи колкото се може по-бързо и да се махне от нещото, което го беше докоснало. Затвори очи и заразмахва отчаяно ръце. Спри. Чакай. Какво чуваше? Собственото си дишане. Страхът отново го заля и той заплува към безкрайно далечния хоризонт.
Времето минаваше. Времето за сънуване. Космическото време. Не беше сигурен в нищо. Спря и легна по гръб, изтощен, едвам си поемаше дъх. Всички мисли изчезнаха, остана само желанието да диша. Той се съсредоточи върху това действие, което в миналия живот му се беше струвало просто и автоматично. Мина още време и долови ново усещане. Усети как се движи в определена посока, сякаш притеглян към хоризонта. Постепенно течението стана по-силно.
Чуваше как водата шуми около ушите му, после долови слаб рев, като от далечен водопад, опита да надигне глава и да види накъде го носи водата. В далечината се вдигаше лека мъгла, малки вълнички набраздяваха повърхността. Течението стана силно, ревът също се усилваше. Майкъл вдигна дясната си ръка във въздуха, сякаш някоя огромна птица или ангел можеше да се спусне и да го спаси от гибел. Течението продължаваше да го влачи — накрая морето сякаш се срина пред него.
За миг остана под водата, после се напъна да излезе нагоре към светлината. Беше на ръба на огромен водовъртеж, голям колкото лунен кратер. Зелената вода се завихряше към центъра на тъмния въртоп. И течението го влачеше и дърпаше надолу, далеч от светлината. Продължавай да се движиш, повтаряше си Майкъл. Не се предавай. Нещо в него щеше да бъде унищожено завинаги, ако позволеше на водата да изпълни устата и дробовете му.
На половината път до дъното на зеления бокал видя малка черна сянка, по размер и форма приличаше на корабен люк. Нямаше нищо общо с водовъртежа. Изчезна под пръските и пяната, като черна скала, скрита в реката, после се появи пак.
Майкъл заплува към сянката. Загуби я. Откри я отново. И се хвърли право в средата на мрака.
38.
По-голяма част от остъклената галерия в Гробницата се използваше от техническия персонал, но в северната страна можеше да се влезе само през охранявана врата. Тази отделена наблюдателница беше покрита с килими, имаше меки дивани и лампиони от неръждаема стомана. Малки черни масички и тапицирани столове бяха подредени до матираните прозорци.