— Кажи ми нещо — промълви накрая. — Как се казваше странникът?
— Матю.
— А фамилията му?
— Така и не я каза.
— Имате ли негова снимка?
— Май има една в шкафа. — Ребека се изправи. — Да я…
— Няма нужда — намеси се Антонио. — Аз имам у мен.
Бръкна в задния си джоб и извади кожен тефтер, натъпкан с листчета, стари рецепти и строителни планове. Остави го на масата и започна да прелиства страниците. Накрая извади една малка снимка.
— Жена ми я направи четири дни, преди странникът да си тръгне. Дойде на вечеря у нас.
Държеше снимката внимателно за единия край, сякаш беше безценна реликва, и я подаде на Гейбриъл през масата. Гейбриъл я взе и дълго се взира в нея.
— Кога е направена?
— Преди осем години.
Гейбриъл ги погледна. На лицето му беше изписана болка, надежда, радост.
— Това е баща ми. Мислехме го за мъртъв, загинал при пожар, но ето го — седнал до теб.
40.
Гейбриъл седеше под нощното небе и се взираше в смачканата снимка на баща си. Най-много от всичко му се искаше Майкъл да е тук сега с него. Двамата бяха стояли до овъглените останки на къщата в Южна Дакота. Бяха обикаляли заедно из страната, бяха си шепнали нощем, докато майка им спеше. Дали татко е жив? Дали ги търси?
Бяха продължили да го търсят, очакваха да го видят седнал на някоя автобусна спирка или загледан през прозореца на някое кафе. Понякога, когато влизаха в нов град, се споглеждаха, обзети от напрежение и вълнение. Може би баща им живееше тук. Може би беше близо — много близо, — трябваше само да минат още две пресечки на изток и да завият наляво. Чак когато стигнаха в Лос Анжелис, Майкъл заяви, че слага край на спекулациите. Баща ни е мъртъв или си е отишъл завинаги. Да загърбим миналото и да продължим напред.
Звездите над тях проблясваха. Гейбриъл разпитваше четиримата членове на Нова хармония. Антонио и останалите му съчувстваха, но не можеха да му кажат кой знае какво. Не знаеха как да открият странника. Не се беше свързвал с тях, нито беше оставил някакъв адрес.
— Споменавал ли е, че има семейство? Жена? Двама сина?
Ребека постави ръка на рамото на Гейбриъл.
— Не, никога нищо не е казвал.
— Какво ви каза, когато се сбогува?
— Прегърна ни поред и застана на вратата. — Гласът на Майкъл беше напрегнат и развълнуван. — Каза, че властимащите ще се опитат да ни уплашат и да ни изпълнят с омраза. Ще се опитат да контролират живота ни и да ни разсейват…
— … с лъскави илюзии — продължи Джоун.
— Да. С лъскави илюзии. Но че никога не бива да забравяме, че Светлината е в сърцата ни.
Снимката — и реакцията на Гейбриъл — решиха поне един проблем. Антонио вече не мислеше, че двамата с Мая са шпиони на Табулата. Когато допиха виното, Антонио обясни, че комуната пазела един пътевиждащ — живеел изолирано на трийсет мили на север. Ако искали да отидат, утре сутринта щял да ги заведе.
По пътя към Синята къща Мая мълчеше. Влезе първа. В действието й имаше нещо агресивно — сякаш на всяко ново място можеха да бъдат нападнати. Не запали лампите — явно беше запомнила разположението на всички мебели. Бързо провери къщата, после двамата се изправиха един срещу друг във всекидневната.
— Спокойно, Мая. Тук сме в безопасност.
Тя поклати глава, сякаш беше изтърсил абсолютна глупост. „Безопасност“ беше измамна дума. Поредната илюзия.
— Никога не съм виждала баща ти и не знам къде е — каза Мая. — Но исках да ти кажа само, че може би го е направил, за да ви предпази. Къщата ви е била разрушена. Семейството ти е минало в нелегалност. Според нашия шпионин Табулата ви е мислила за мъртви. Щели сте да бъдете в безопасност, ако Майкъл не се беше върнал в Мрежата.
— Възможно е и това да е причината. Но аз още…
— Искаш да го видиш.
Гейбриъл кимна.
— Може да го намериш някой ден. Ако притежаваш силата да станеш странник, можеш да го срещнеш в някой друг свят.
Гейбриъл се качи по стълбата да си легне. Опита се да заспи, но не можа. От каньона задуха студен вятър и заблъска по капаците на прозорците, Гейбриъл седна в леглото и се опита да стане странник. Нищо от това не беше истинско. Тялото му не беше истинско. И можеше да го напусне. Просто. Ей. Така.
Повече от час спори сам със себе си. Да предположим, че притежавам силата, трябва само да приема факта. А плюс В е равно на С. Когато логиката не свърши работа, той затвори очи и се поддаде на напора на чувствата. Можеше да открие баща си и да говори с него, ако успееше да се освободи от клетката на плътта. В съзнанието си се опита да излезе от тъмно на светло, но когато отвори очи, продължаваше да си седи на леглото. Ядосан и отчаян, заби юмрук в матрака.