След двайсетина минути внимателно шофиране стигнаха до ограда от бодлива тел и разнебитена порта.
— От тук трябва да продължим пеша — каза Антонио.
Слязоха от пикапа, нарамиха торбите с храна, провряха се през една дупка в портата и тръгнаха.
Скоро Гейбриъл видя вятърния генератор. Кулата трептеше от жегата, която се вдигаше от пясъка. През пътя се стрелна змия, дълга почти метър, с кръгла глава и черно тяло с кремави ивици. Мая посегна към меча си.
— Не е отровна — каза Гейбриъл. — Освен това са доста плашливи.
— Отровна е — намеси се Антонио. — И изобщо не е плашлива.
Продължиха да вървят и видяха втора змия да пълзи из прахоляка, после трета да се припича на пътя. Всички бяха черни, но шарката и цветът на ивиците им бяха различни. Бели. Кремави. Бледожълти.
Още змии се появиха на пътя и Гейбриъл престана да ги брои. Десетки влечуги се свиваха на кълбо, плъзгаха се и ги оглеждаха с малките си черни очички. Мая изглеждаше притеснена, почти уплашена.
— Не обичаш ли змии?
Тя отвърна:
— В Англия няма много змии.
Наближиха генератора. Беше издигнат близо до една правоъгълна бетонна плоча с размерите на футболно игрище. Приличаше на огромен бункер, изоставен от военните. Южно от бетона имаше майка алуминиева каравана, която отразяваше светлината на пустинята. Един парашут беше опънат като тента над дървена маса за пикник и пластмасови кутии, пълни с инструменти и провизии.
Пътевиждащият беше коленичил до основата на генератора и заваряваше една подпора. Беше с джинси и карирана риза с дълги ръкави. Носеше кожени ръкавици. Предпазната маска скриваше лицето му. Явно се беше съсредоточил върху пламъка на електрода.
Една двуметрова змия се стрелна пред тях и почти обърса обувките на Гейбриъл. Той забеляза, че пясъкът от двете страни на пътя е осеян с хиляди едва забележими извити линии, следи от движението на влечугите по безводната земя.
На трийсетина стъпки от кулата Антонио извика и размаха ръце. Пътевиждащият го чу, изправи се и вдигна предпазната маска. Отначало Гейбриъл помисли, че е старец с побеляла коса. Когато се приближиха, видя, че е жена. Минаваше седемдесетте, имаше широко чело и правилен нос. Лицето й излъчваше огромна сила, без капчица сантименталност.
— Добро утро, Антонио! Този път си довел и приятели.
— Доктор Бригс, това е Гейбриъл Кориган. Той е син на странник и иска да разбере дали…
— Да, разбира се. Добре дошли! — Докторката свали дясната ръкавица и стисна ръката на Гейбриъл. — Аз съм София Бригс. — Пръстите й бяха здрави, а синьо-зеленикавите очи — пронизителни, критични. Гейбриъл почувства, че го преценяват. Тя се извърна от него и каза: — А ти си…
— Мая, приятелка на Гейбриъл.
Доктор Бригс кимна към металния тубус на рамото на Мая — явно знаеше какво съдържа.
— Мислех, че всички арлекини са мъртви, убити след различни самоунищожителни жестове. Май си прекалено млада за този занаят.
— А ти май си прекалено стара.
— Имаш дух. Съпротива. Харесва ми. — София влезе в караваната и хвърли ръкавиците и маската в пластмасовата касетка за мляко на пода. Стреснати от шума, две големи змии изпълзяха изпод сенките на караваната и се стрелнаха към генератора.
— Добре дошли в земята на Lampropetis getula, обикновената кралска змия. Разбира се, те изобщо не са обикновени. Те са смели, умни и направо удивителни влечуги — още един Божи дар на пропадналия свят. Това, което виждате, е подвидът splendida, аризонската пустинна кралска змия. Хранят се с медни и гърмящи змии, както и с жаби, птици и плъхове. Много обичат да убиват плъхове. Особено големи и гадни.
— Доктор Бригс изучава змиите — каза Антонио.
— Аз съм биолог със специалност влечуги. Преподавах двайсет и осем години в университета в Ню Хампшир, докато не ме принудиха да напусна. Да бяхте видели как ректорът Мичъл, глупав дребен човек, който едвам се качваше по стълбите с охкане и пъшкане, ми каза, че здравето ми било прекалено крехко за аудиторията. Глупости. Няколко седмици след обяда в моя чест започнах да получавам съобщения от приятели по интернет, че Табулата е открила, че съм пътевиждаща.
Антонио пусна торбата си на масата.