— Но не се е отказала.
— И защо да го правя? Не съм страхлива. Имам три пушки и знам как да си служа с тях. После Антонио и Мартин откриха това място и ме подмамиха. Умни ученици сте вие двамата.
— Знаехме, че няма да устоиш — каза Антонио.
— Прави сте. Преди петдесет години правителството пръсна милиони за изграждането на тази абсурдна ракетна площадка. — София мина покрай караваната и посочи три огромни бетонни кръга в ръждясали стоманени рамки. — Това там са капаците на силозите. Могат да се отварят и затварят отвътре.
Обърна се и посочи една могила на около километър.
— След като ракетите били изтеглени, окръгът превърнал мястото в бунище. Двайсет сантиметра под пръстта и мушамата лежи двайсетгодишен гниещ боклук, развъдник на огромна популация плъхове. Плъховете ядат боклука и се размножават. Кралските змии ядат плъховете, живеят и се размножават в силозите. Аз изучавам вида splendida, и то доста успешно.
— И какво ще правим сега? — попита Гейбриъл.
— Ще обядваме, естествено. Хлябът трябва да се изяде, преди да е станал на камък.
София им даде задачи и те приготвиха обяд от лесно развалящата се храна. Мая трябваше да нареже хляба и явно се нервира от тъпия нож. Обядът беше семпъл, но вкусен. Пресни домати с олио и оцет. Много мазно козе сирене, нарязано на кубчета. Ръжен хляб. Ягоди. За десерт София извади парче белгийски шоколад и даде на всеки точно по две квадратчета.
Змиите бяха навсякъде. Щом й се изпречеха на пътя, София ги стискаше здраво и ги носеше до едно влажно място близо до навеса. Мая седеше като йога на стола, да не би случайно някоя змия да пропълзи в краката й. Докато се хранеха, Гейбриъл научи още малко факти за София Бригс. Нямаше деца. Никога не се беше омъжвала. Беше претърпяла операция на бедрото преди няколко години — като се изключеше това, се опитваше да стои далеч от докторите.
Когато била на четирийсет, започнала всяка година да посещава Нарсис Снейк Дене в Манитоба, за да изучава петдесетте хиляди червени жартиерни змии, които изпълзявали от варовиковите пещери по време на размножителния си период. Станала близка приятелка с един католически свещеник, който живеел там, и след години той й разкрил, че е пътевиждащ.
— Отец Мориси беше удивителен човек — каза тя. — Като повечето свещеници беше отслужил хиляди кръщенета, сватби и погребения, но наистина се беше поучил от опита си. Беше проницателен човек. Много мъдър. Понякога имах чувството, че може да ми прочете мислите.
— И защо избра вас? — попита Гейбриъл.
София размаза мекото козе сирене върху парче хляб.
— Не умея кой знае колко да общувам с хора. Даже не обичам кой знае колко хората. Те са суетни и глупави. Но съм се научила да бъда наблюдателна. Мога да се съсредоточа върху нещо и да се абстрахирам от страничните подробности. Вероятно отец Мориси е можел да намери и някой по-добър от мен, но имаше рак на лимфните възли и почина четири месеца след като му поставиха диагнозата. Взех си един семестър отпуска и седях до болничното му легло, за да ми предаде познанията си.
Когато се нахраниха, София стана и погледна Мая.
— Мисля, че е време да си вървиш, млада госпожице. Имам сателитен телефон в караваната. Ще се обадя на Мартин, щом свършим.
Антонио взе празните торби и пое по обратния път. Мая и Гейбриъл се приближиха един към друг, но и двамата мълчаха. Той се чудеше какво може да й каже. Грижи се за себе си. Приятно пътуване. До скоро. Нито едно от обичайните сбогувания на се отнасяше до арлекините.
— Довиждане! — каза тя.
— Довиждане!
Мая направи няколко крачки, после спря и се извърна да го погледне.
— Дръж нефритения меч при теб. Не забравяй. Талисман е.
И после си тръгна, тялото й се смаляваше все повече и повече и тя изчезна по пътя.
— Тя те харесва.
Гейбриъл се извърна и разбра, че София ги е наблюдавала внимателно.
— Ние се уважаваме…
— Ако една жена ми каже това, ще я помисля за изключително тъпа, но ти си просто типичен мъж. — София отиде до масата и започна да вдига чиниите. — Мая те харесва, Гейбриъл. Но това е абсолютно забранено за един арлекин. Притежават голяма сила. В замяна на тази дарба те са може би най-самотните хора на света. Не може да позволи на каквото и да е чувство да замъгли преценката й.
След като прибраха храната и измиха чиниите в един пластмасов леген, София го разпита за семейството му. Научната й подготовка си личеше от систематичния начин, по който събираше информация.