Гейбриъл стоеше като затворник пред разстрел.
— Ти си пътевиждащата. Кажи ми какво трябва да направя.
София Бригс явно се забавляваше.
— Уморен ли си, Гейбриъл?
— Беше дълъг ден.
— Тогава трябва да поспиш.
Извади от джоба си маркер и се приближи до стената.
— Трябва да сринеш разликата между този свят и сънищата си. Ще ти покажа осемдесет и първия път. Той бил открит от един евреин, който изповядвал Кабалата. Живеел в северната част на Галилея, в град Сафед.
Написа на стената четири букви от еврейската азбука.
— Това е тетраграматон — името Господне, изписано с четири букви. Опитай се да запазиш тези букви в ума си, докато заспиваш. Не мисли нито за себе си, нито за мен, нито за кралските змии. На три пъти в съня си трябва да се запиташ: „Буден ли съм, или сънувам?“ Не отваряй очи, остани в света на сънищата и наблюдавай какво става.
— Това ли е всичко?
Тя се усмихна и тръгна към вратата.
— Това е начало.
Гейбриъл свали ботушите си, легна на походното легло и се загледа в четирите еврейски букви. Не можеше нито да ги прочете, нито да ги произнесе, но очертанията им започнаха да изпълват съзнанието му. Едната приличаше на заслон от буря. Тръстика. Още един заслон. И после малка извита линия, която приличаше на змия.
Потъна в дълбок сън и после се събуди, или остана в полусънно състояние, не беше сигурен. Гледаше тетраграматона, нарисуван с червен пясък върху сивия бетонен под. Докато го гледаше, силен порив на вятъра помете името Господне.
Събуди се целият в пот. Нещо беше станало с електрическата крушка и в стаята цареше мрак. Слаба светлина идваше от коридора, който водеше към главния тунел.
— Ей! — провикна се той. — София?
— Идвам.
Чу приближаващи се стъпки. София явно знаеше пътя дори и в тъмното.
— Често се случва. Влагата се просмуква в бетона и прониква в електрическата инсталация. — София почука по електрическата крушка с пръст и тя светна.
— Готово.
Приближи се до походното легло и вдигна газовата лампа.
— Това е твоята лампа. Ако токът угасне или искаш да изследваш района, взимаш я с теб. — Тя се вгледа в лицето му. — Е, как спа?
— Добре.
— Помниш ли съня си?
— Почти. После не можах да остана повече в него.
— Всичко това иска време. Ела с мен. И си вземи меча.
Гейбриъл я последва в главния тунел. Не знаеше колко време е спал. Сутрин ли беше, или още нощ? Електрическите крушки ту светваха, ту гаснеха — на трийсет метра над главите им вятърът въртеше перките на генератора. Понякога духваше по-силно и крушките светваха по-ярко. Когато стихнеше, захранването идваше единствено от акумулаторите и жичките на крушките ставаха тъмнооранжеви като жарава на гаснещ огън.
— Искам да поработиш върху седемнайсетия път. Носиш си меч, така че идеята ми се струва добра. Този път е изнамерен от японци или китайци: някаква култура с мечове. Учи те да съсредоточаваш мислите си, без да мислиш.
Спряха в дъното на тунела и София посочи една локва върху ръждивите метални плочи.
— Стигнахме.
— Какво трябва да направя?
— Погледни нагоре, Гейбриъл. Право нагоре.
Той вдигна глава и видя как на един от трегерите се оформя капка вода. След три секунди капката падна от трегера и пльосна в локвата на стоманения под.
— Изтегли меча си и разсечи капката на две, преди да е паднала.
За миг си помисли, че София се занася, като му възлага такава непосилна задача, но тя не се усмихваше. Изведнъж издърпа нефритения меч. Лъскавото острие проблесна в сенките. Той стисна оръжието с две ръце, зае позиция от кендото и зачака. Капката вода над главата му набъбна, потрепери и полетя надолу. Той замахна с меча и изобщо не я улучи.
— Не я чакай — каза София. — Просто бъди готов.
Пътевиждащата го остави сам. На трегера се образуваше нова капка. Щеше да падне след две секунди. Една секунда. Сега. Капката се откъсна и той замахна с надежда и желание.
42.
След схватката в жилищния комплекс на Майкъл Холис се върна в школата си по бойни изкуства на Флорънс Авеню и изкара последния си ден като инструктор. Каза на двамата си най-добри ученици, Марко Мартинес и Томи Ву, че им оставя школата. Марко щеше да поеме напредналите, а Томи часовете с начинаещите. Щяха да си поделят разходите поравно през първата година и после да решат дали искат да продължат да са съдружници.